Разказът "Букет кокичета" е получил 3-та награда в конкурса "Таласъмия" 2008 - ежегоден конкурс за литературно произведение, базирано на фантастичното и митологичното в българската история и фолклор (за съжаление, понастоящем преустановен, вероятно по финансови причини).
Издателство: ИК”Квазар”
ОТКЪС ОТ РАЗКАЗА
...ІІ
През 928 год от Хиджра[1] през месец Муххарем благоверният Акязъла Баба, воден от божественото слово, приближеният на падишаха Сюлейман[2], достигналият kutb al-aktab[3], беше осветен от божието благоволение, за раждането на предопределен евлия[4], kutb-az-zamani[5]. По дългия и трънлив път (yol)[6], новият евлия трябваше да бъде поведен от духовен баща, съизмерим по съвършенство с неродения светец и да бъде заслужил божието благоволение над себе си. За такъв баща Акязъла Баба избра Хаджи деде, достопочтен пътуващ дервиш, изповядващ примирение и въздържание. Дълго прашните пътища на юг от Дунав познаваха нишаните от босите му нозе. Теккетата помнеха проповедта му. Правоверните казълбаши - уседнали номади, преселници от Хорасан[7], заселени по тези земи от дългия поход на империята към християнския свят, живееха с орисията на кротки земеделци, всред течението на двете стихии от изток и от запад. Значимостта на неродения евлия беше предопределена и от дванадесетте шиитски имами, и в своята важност беше сравнявана с тази на християнския Пророк, загинал на Кръста преди хилядолетие и половина. За разлика от него, новият радетел на сефевидовия орден[8] го очакваше героично бъдеще, което трябваше да бъде постигнато с върха на меча. Предстояха му множество чудеса и слава.
Заради този свещен акт, противно на дългогодишните обичаи, дервишът Хаджи деде трябваше да се ожени. Аскетичният живот на светеца го беше приспособил към живот в теккетата от подаяния и милостиня на правоверните, за което той се отплащаше с благословия и мъдри съвети. Когато се видяха в теккето край река Батова Акязъла Баба, постави ръка на рамото му и каза:
- Мой румски абдале[9], дойде часът, в който трябва да изпълниш една велика заръка. Ти си моя избранник да станеш баща, вдъхновител и духовен учител на неродения още, съвършен Тимур Баба Султан, великонравният Демир Баба, когото го чакат и божия благодат, и керамат[10] в името на исляма.
Абдалът, привикнал със скромността на аскетизма, никога не беше поглеждал незабрадена жена. За него този пол беше неразличим, както погледът не различаваше тънкорунните овце или кошутите, и се отъждествяваше с две маслиненни очи между черния плат на лицата, гледащи иззад гърбовете на мъжете.
- Ти искаш пак да стана тяло ли, водачо? – не разбираше Хаджи деде.
- Не за наслада, дервишо – успокои го учителя и убедително му разказа за целесъобразността на неговата предопределеност.
Хаджи деде се подчини на висшия по ранг съобщител и двамата коленичиха пред теккето по посока на Мека.
ІІІ
Преди още слънцето да проходи Муса – ковачът се събуди с онази необоснована настойчивост, която му беше предвещал вчера управника на селото. Огнището още тлееше, грабна дилафите[11], и разрови жаравата. Въглените се оживиха и засъскаха с такава неподправена упоритост, с която змията преследва набелязаната жертва. Пъхна заготвения прокат, увит грижливо в кошовете и докато той се нажежаваше зареди два чувала с черни въглища. Наби саповете на чуковете и напомпи духалото. Повика чирака – неговия син. Грабнаха ведрата за вода, сложиха капаците им и се метнаха на конете. Яздиха до изворите под скалата на хълма. Гребнаха от Царасар, после от Янъсче, после от Чеир дере[12] и ги напълниха.
Желязото побеля и засвети. Ситни искри се разпиляха из душната ковачница. Извади заготовката, още искряща, опря я на наковалнята и я избърса с гола длан. Огненият метал задиша. Не беше сигурен какво трябваше да направи от него, но онзи чудноват глас, който го събуди сега го водеше. Зачука отгоре с малкия чук, като показваше точното място на удара, а чиракът му заудря с бойния по показаните места. Металът звънтеше. Загряваше, извлачваше, наклепваше и закаляваше. Водата във ведрото засвистя. Засъска и другото, третото. Четвъртото вече вреше. Огнището се беше превърнало в клада. Звънът отекваше в равнината. Кучета залаяха, светът отново се роди. Всред черния тен на Муса белеха само зъбите му, напористо стиснати пред ината на твърдия метал.
Завиха зурни. Кованджълар[13] се пробуди. Бяло платно развиха жените. Застлаха дървени маси пред теккето и приготвиха seyahat sofusu[14]. Откъм пътя се появи пешец. Бос, дрипав чалмалия идваше към селото с убедеността на негов покровител. Отвън го чакаха първенците и го заразпитваха: Кой е? От къде идва и накъде отива? Всъщност много добре познаваха своя дервиш Хаджи деде, но спазваха предпазната традиция на ордена, всяко духовно събиране да спазва тайната и да крие изповядването на тази вяра. Това беше принципа такийа[15], който следваха още от напускането на Иранските пустини, с който се противопоставяха на преследването. Назначиха гьозчии[16], които завардиха подстъпите към Кованджълар и навлязоха всред хората, като очи и уши.
- Какво те води при нас, евли? – запитаха го санджакбеят[17], шейха и тюрбедаря[18]. Запитаха го, но знаеха, че търси майка на великия, още нероден и му я бяха приготвили.
Жените вече я къпеха в изворите на Лудня и Война. С остър кинжал бръснеха космите по слабините и под мишниците. Каносваха косата й, червяха един по един пръстите и устните й, сплитаха косите й. Муса беше готов. Заглади облия връх на железния фалос, който се получили под чудноватия бой на чуковете. В могъщата устременост на масивния детайл личеше възвишеността на минаре, сакралната смиреност на камбанария и героичната решителност на обелиск. Предаде го на жените, които чакаха пред ковачницата, а те го занесоха при изворите. Положиха младоженката на тревата. Коленичиха около нея и разтвориха краката й. Най-старата вдигна тежкия фалос и го вмъкна дълбоко в младата утроба. Рукна алена кръв по петте реки. Дълго течаха червени и заливаха земята от тази страна на Дунав с девичата свян.
- Бъди добре дошъл, Хаджи деде, за теб сме избрали чистата и невинна Захиде, дъщеря на Турран Халифе. Разгърни булото и виж лицето й.
- Стигат ми очите й – каза дервишът и дори не погледна към годеницата си.
Наобиколиха ритуалната маса, където евлията произнесе специалната за случая молитва. Бабата избра закир[19] и запяха нефес[20] за да утвърдят единението с Бога. Подредиха се в кръг, като се гледаха лице в лице и с бавни, и тежки стъпки под звуците на провлачената музика заиграха проникновено сема[21]. Когато завърши срещата на духовниците започна сватбата. Четиридесет чирака[22] от четиридесет джемаата[23] удостоиха с внимание събитието, за които бяха наредени четиридесет маси. Булката оказа почит на първенците, като уми краката и ръцете им.
Откъм съседното село се чу звън на камбана.
[1] 1550 год след Хр. (датата не е исторически вярна, поради липса на сведения)
[2] Сюлийман ІІ - Великолепни (1520-1566 год след Хр)
[3] Висше духовно съвършенство.
[4] Светец.
[5] Полюсът на своето време.
[6] Духовен път на ислямски посветен.
[7] Област от северозападен Иран, населяван от тюркски, номадски племена.
[8] Шиитски орден, основан от шейх Сафиаддин (735-1334 г от Хр).
[9] “Абдалани Рум” – група на пътуващите дервиши; “абдали” – казълбаши, другото име на пътуващите проповедници.
[10] Извършване на чудеса.
[11] Инструменти за бъркане в огнището.
[12] Имената на сегашните реки са, съответно Хърсовска река, Йонковска и Воденска.
[13] Старото име на село Пчелина, Шуменско.
[14] Обредна трапеза.
[15] Шиитски, ислямски принцип за предпазване от сунитското ортодоксално, духовно преследване
[16] Съгледвачи, следящи дали в религиозните сбирки не се вмъкват външни агенти.
[17] Управител на район.
[18] Служители в теккета.
[19] Най-добрия всред певците и свирачите.
[20] Религиозна песен.
[21] Ритуален танц.
[22] Свещеници
[23] Селски религиозни общини
...