ЕСКИЗИ

І-ва награда за проза на конкурса "Цветовете", организиран от Полиграфия Инфо, slovoto.bg и Print & Pack. Разказ "Ескизи"

На 19 май в галерия "Снежана" в София бяха обявени резултатите от конкурса за поезия и проза "Цветовете", организиран от Полиграфия Инфо, Словото и списание Print & Pack.






Участваха 123 автора с 235 произведения, като преобладаваше поезията.
Творбите оценяваше жури в състав: Светла Стайкова (председател на Сдружение "Словото"), Росица Сарджева (гл. редактор на списание Print & Pack Magazine) и Десислава Тодорова (редактор на Полиграфия Инфо).





Конкурсът беше преди всичко цветен, а журито - много затруднено при избора си. След много четене, коментари и разгорещени дискусии, журито присъди дори специални награди в раздел "Поезия".

В раздел Проза журито отличи следните три най-добри произведения от 51 творби.
Първа награда: "Ескизи" с автор Александър Лютов от Пловдив.

http://www.cvetovete.info/

ЦЕЛИЯТ РАЗКАЗ

Под моравия припек на матовото пладне кулите на лудницата хвърляха разцапани сенки върху анемичната трева. Тук-там проблясваха посивелите островчета на застарелия сняг, които жълтото светило се мъчеше от сутринта да отпрати. В градинката пред каменната сграда д-р Кастълбаум нанасяше с поривист замах отсечени мазки на плътно инпасто. Педантично подредената му палитра беше, като отрязано парче дъга. Той смесваше боите върху картината, която можеше да се сбърка с палитра. Очите му просветваха със сивата си синева иззад рамките на кръгли очила и увещаваха да са откъснати от айсберг.

Градинската врата се отвори и зад статива застана нисък мъж, чиито коси издаваха, че е около четиридесетте. В ръцете си държеше вързоп от овехтял чаршаф, от който изпъкваха контурите на големи обувки. Мъжът се вгледа в опакото на статива и премрежи поглед, сякаш съзерцаваше. После заобиколи зад гърба на художника, погледна през рамото му, понамръщи се и отиде пред статива. Придърпа градинската пейка, извади кръглите си очила, поседна, опря брадичка на юмрука си и се загледа.

- Вие пациент ли сте? – попита докторът, като не се отделяше от заниманието си.

- Вероятно – отвърна седналият, като огледа изотдолу триножника.

- С каква епикриза? – продължи разпита си и мазна едра оранжева мазка по картината.

- А вие луд ли сте? – запита новодошлият, при което Кастълбаум надзърна отстрани на таблото.

- Клинично погледнато – не.

Другият се изправи и се приближи до статива. Протегна ръка и се представи:

- Приятно ми е, Алберт.

- Алберт Камю или Алберт Айнщайн? – вгледа се в очите му психиатърът, като му подаде за поздрав дръжката на четката и показа извинително оцапаните си ръце.

- Просто Алберт.

- Амнезия или просто сервилност?

На картината се появиха два симетрични силуета в студено-сив пайенс, леко прегърбени, сякаш барабаняха по невидим там-там.

- Бих казал вродена анонимност.

- Чудесно! – с отмерен жест докторът откъсна картината с още незасъхнала боя, и я захвърли назад.

- Но вие не се представихте или просто нямате име.

- Не, не – обидено отвърна Кастълбаум и топчестото му лице увисна върху двойната брадичка. – Не само име, но и титли. Доктор по психиатрия, магистър по психология, член-кореспондент на няколко академии, доктор honoris causa...

- Каква кауза? – недочу Алберт.

- Кастълбаум – сякаш не чу забележката му, - вашият терапевт.

- О! – уважително закръгли устните си. – Попаднал съм на точното място, в точното време при точния човек. Това не се случва всеки ден.

- Не бързайте да се радвате – Кастълбаум направи едно петно с цвят умбра върху новото платно. Вглеждаше се към новодошлия, сякаш беше модела му.

После се обърна с гръб и се наведе над куфарчето с бои. Тогава на гърба му се забеляза бяла лента върху потъмнелия халат, която създаваше илюзия за недовършеност и намек за несъвършенство.

- Веласкес – промълви Алберт и се загледа в гърба на психиатъра.

- Какво? – Кастълбаум се обърна изненадан.

- Когато Веласкес е рисувал "Las Meninas" още не е бил признат за благородник. Това се е осъществило след три години, когато му връчили Червения кръст. Но той оставил върху своето изображение на картинта бяла лента, знае се, че там художникът се вижда в огледало, за да допълни знака. Не е могъл да пропусне символа на творческата си суета.

- Грешите. Тази лента не е пиедестала на моето признание, а маркировка по един болничен халат – и понеже Алберт не повярва, докторът дообясни. – Нещо, като помътнял с времето Еx Libris, на който не е грял "Ордена на Сантяго", а инвентарния номер на нашия Mental Disability Center.

Явно разочарован от неоснователността на прозрението си, Алберт започна да анализира захвърлената на тревата картина:

- Позволявате, нали, докторе?

- Гледайте, гледайте, едва ли ще видите нещо, което не искате.

- Но това е роршахов етюд?

- Поразително. От къде у вас такива познания?

- Занимавал съм се с нещо подобно.

- Вие сте психоаналитик?

- Не, художник. А нима вие сам подготвяте материалите за своите тествове?

- Защо решихте, че това е тест?

- Ами тези петна... Твърде нереалистично е за да бъде отражение на действителността.

- Защо му е на един художник да нарисува портрета на модела си? По- добре да го фотографира.

- Е, ще вложи някакво чувство. Някакъв свой почерк.

- Отлично! – заиграха палавите очички и сияйна усмивка блесна на овалното лице, сякаш учителят най-после беше чул от изоставащия ученик верния отговор на 2+2. – Вие казахте “чувство”. Аз ще допълна: идея някаква. Замисъл друг. Абстракция, изскочила от дъното на подсъзнанието. Понятие немислимо. Тогава какво е картината: помпа, проводник, въже с кофа, което тегли вода от кладенеца, катафалка, отнасяща мъртвеца до гробищния парк ...

- О, докторе, защо такива сравнения?

- Картината е средство, за този който я рисува и този, който я гледа. Начин да видят себе си отвътре, начин да бъдат разгадани гледащите, начин да се открият съкровенните помисли на зрителите. Тя е външността на нещата. Истинското творение трябва първо да обърка наблюдателя.

- Някой казваше, че една картината трябва да бъде разбирана от всеки.

- Тя трябва да бъде разбирана различно от всеки.

- Но тогава това ще бъде тест.

- Тестът обединява много картини. Той е модел, извадка, представител на всички нарисувани някога неща. От пещерните драсканици на неандерталците до кубизма и сюрреализма – докторът беше свалил очилата и гледаше Алберт в очите. – Когато съберете всичките страни на разбираемото в едно, ще се получи нещо напълно неразбираемо.

- Боите ви са някак особени – Алберт сякаш не го слушаше.

- Наблюдателен сте. Защото си ги приготвям сам – Кастълбаум се насочи към отвореното куфарче и с жест покани събеседника си. – Ето това е моята производствената гама. Редовно се снабдявам със суровина направо от находищата, които виждате наоколо. Достатъчно е да разполагате с определена информация по този въпрос и ще откриете, че не е необходимо да се разхождате до града и да харчите грешни пари - Кастълбаум грабна няколко шишенца и ги разклати. – Това е цинобър. Извличам го от глината край водопада. Първо се загрява, прибавям малко масло и няколко химични субстанции, и става великолепен залез, кръв на убит елен или разцъфнала роза.

- Но къде са те, докторе?

- Кои?

- Кървавия елен, залеза, тази роза.

- Пред очите ви, драги, но нямате желание да ги видите – и докторът разхвърли картините си по-близо до питащия.

Разбърка пред очите му бурканче и с любов го погледна на фона на слънчевата светлина.

- Пред вас е прекрасен ултрамарин. Добивам го направо от небето, дори без дестилация или електролиза. Ха-ха-ха... Кобалт – цветът на покоя. Само му капнете две капки охра, няколко идеи циан, и ще нарисувате живота в неговата първична, безплътна форма. Ха-ха-ха... Титанвайс – цветът на вечността. Да...да... Хей такава, освободена от нагони и страсти вечност. Чиста, невъзможно чиста. Сиена – боята на делника. За съжаление от нея ще Ви трябва най-голямо количество. Но и много трудно се намира. Понякога се чудя, заслужава ли си заради делника да се зяносват толкова билки и цветя, предназначени да красят масата на празника. И толкова труд да се сварят, утаят, пасират, дестилират. Но делникът е шест пъти по-голям от празника и наистина е нужен шест пъти повече матриал за да получите същото количество сиена , отколкото, примерно, прекрасния цинобър.

- Вие май примирявате двата принципа – този на удоволствието и онзи на реалността.

- Внимавайте с това шишенце ефелбайншварц. С него ще подсилите сянката на гъстата гора, контура на формите, фона на звездите и неясните мисли на отчаяните хора. Вярвайте ми, в моя многогодишин опит този цвят е изобилствал в кабинета ми и моята цел е била да го изтрия. Може би затова цветът на болничните заведения е бял.

- О, не говорете така за бялото – някак обидено Алберт обърна главата си на другата страна. После, сякаш се сети нещо много важно. - Знаете ли, докторе, това изкуство е много близко с музиката. Особено по начина, по който го обяснихте. Проста аналогия между цветовете и тоновете. Сигурно едното е създадено заради наличността на нашите очи , а другото заради ушите ни. Защо тогава няма изкуство за дланите, носа, шестото чувство? Представяте ли си, букет от аромати, предизвикващи представи, удоволствие, покой и размисъл. Материя, чиято форма се променя по желание на автора в ръцете на идващия да опознае това изкуство. И може би всичко това взето заедно вече не е изкуство, а е действителността? – Алберт загледа някъде далече.

- Разстоянието от ексцентризма до лудостта е една крачка. И вашите картини (макар че никога не съм ги виждал) и моите (както се изразихте роршахови етюди) трябва да предизвикат асоциации. И колкото те са по отдалечени от реалността, толкова повече я създават.

- Вашият тест създава реалност?

- Не тест, а самотест. Може ли този, който е измислил задачите за един изпит сам да се яви на тази материя? Какво ще разбере за себе си?

- Разбирам, не приемате възможността да се подложите на Роршахов тест. Но защо го рисувате?

- Това, което виждате, разхвърляно по земята, са моите асоциации по самия тест. Показвам ги на моите пациенти и след това рисувам асоциациите си върху техните асоциации. Едно огледало, огледало се в друго създава идеята за безкрайността. А само там някъде е реалността, за която говорите, освободена от бремето на конкретността. Така се достига до чистата асоциация, нямаща нищо общо с материалния й причинител – роршаховите петна. Като цветовете, които специалистите твърдят, че са вълни. Но не като тези, които се разбиват по тетраподите на кея.

- По този начин можете да сведете всичко до черно и бяло – липсата на цвят и всички цветове заедно.

- Вие сте график?

- Напротив, колорист. Използвайки бялото, дарявах всички цветове, когато бърках в черното – отнемах всички. Но черното е егоистично, то крие колорита за себе си. А ние можем да видим само това, което се отразява. Затова бялото е щедро, защото не задържа в себе си никакъв цвят, но ние се възползваме от любезната му услуга, за да ги видим всички заедно. Така бялото в действителност не задържа цветове и от наша гледна точка е черно. Така бялото става черно, а черното – бяло. Всичко останало е нюанс на ДА и НЕ, ИН и ЯН, живота и смъртта.

- И до тази сграда ли ви доведе това опростенческо разбиране на видимото? – и двамата погледнаха назад към жълтата постройка.

- Не веднага. Това се случи, когато се отказах от разхитителността на бялото и използвах само черно, с идеята че то е съхранило Всичко, включително и презумцията за Първичния Логос.

- Рисувахте с черно...

- ... върху черно. Обвиниха ме в прекомерен ексцентризъм, което само по себе си било лудостта.

- Като това?

Кастълбаум извади едно платно, навито на руло и го показа. От картината, която грейна на триножника, се разляха хармонични и загадъчни краски на един пейзаж, който носеше в себе си и реалността на съществуващ прототип и приказността на тайнствена загадъчност, и щриха на майстор, който добре владее техниката и съразмерността на детайлите. Колоритът на предния план преминаваше отзад в деликатно сфумато, лабиринт от загадки, далечни планове и полутонове, достойни за четката на Леонардо. Въобще беше олицетворено схващането на Анатолий Корольов, че творецът трябва да създава тайни. Тя беше обзета от някаква категорична вътрешна логика, поемаше погледа и хипнотизираше. Топлеше чувството и привличаше очите, като едновременно хем не им даваше покой, хем ги успокояваше.

- Да, споменах някъде, че дворовете на ексцентризма и лудостта се разделят от една ограда – допълни Кастълбаум. - Но направете своите асоциации по моите картини. Влезте в ролята си на пациент.

- Искате да изсмучите от мене идея за собствената си същност.

- Не идеята, а доказателството.

- Какво по голямо доказателство от това, че ние двамата сме тук на тази поляна, жълтата сграда отзад е вашия, как го нарекахте, Mental Disability Center. "В същност жълтото е детето, цветът на интелекта, учението и медитацията. Той може да дава и да взема, може да действа и да чака, съобразно обстоятелствата. Той е цветът на изкуството"[1]. Не съм се сетил навреме за това и вероятно съм прибързал с черното и бялото. Какво по-голямо доказателство от това, че вие сте бос на тази трева, а в моя вързоп аз нося обувките ви.

Алберт развърза белия чаршаф и подаде големите обувки на Кастълбаум. От там разви бялата си манта и я облече. Прегърна Кастълбаум през рамо и го поведе към входа на жълтата сграда.

Самотният статив видя един надпис на гърба на бялата престилка, като избледнял ex libris. Там пишеше д-р Алберт Кастълбаум - психиатър.

[1] Източник: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=81&st=20