„Молюсь оконному лучу…”,
1909 Анна Ахматова, от сборника й „Вечер”
Аз моля се на слънчевия ручей -
бледнее деликатно, устремено.
А днес от утрото светът е скучен
Сърцето ми на две е разделено.
По умивалника избива патината,
позеленяла е медта измамно.
Но как играе върху него светлината,
лудува весел лъч примамно.
Така невинен е и ежедневен
когато мрак запушил е уши
и в моя храм злочест и непотребен
дошъл е странникът вълшебен,
дошъл е да ме утеши
Оригинал
Молюсь оконному лучу —
Он бледен, тонок, прям.
Сегодня я с утра молчу,
А сердце — пополам.
На рукомойнике моем
Позеленела медь,
Но так играет луч на нем,
Что весело глядеть.
Такой невинный и простой
В вечерней тишине,
Но в этой храмине пустой
Он словно праздник золотой
И утешенье мне.
*
ВОКЗАЛЬНЫЙ СИЛУЭТ, Марина Цветаева
Севастополь. Пасха, 1909
Из първия сборник със стихове на авторката „Вечерний альбом”
Мой превод
Не се познаваме и не държа,
и не робувам на илюзии звездни.
С лице такова и в най-тъмни бездни
за някои се намира светлина.
На тез, що жегнати са от съдбата,
са им необщителни лицата.
Не ви е разгадана същината
и робска няма да ви е душата!
С това лице не може да сте робът клет!
Тук липсва грешката случайна.
Аз знам, че за мнозина ще е тайна
тоз поглед и този тънък силует.
И на косите тежкия венец
наметнатият шал отваря
(би ви отивала китара)
и лицето бледно на светец.
Не ви познавам. Вероятно
любезен сте по задължение…
Да, фантазирам, без съмнение!
Дори с утопии се живей - понятно!
Денят е близо, вероятно,
когато ще узная всичко отрицателно…
Но да сгрешиш - така е обаятелно!
Но и да сбъркаш е така приятно!
Държейки шала с лекота,
там дето свирките пищят с тревога,
стояхте вие кат’ загадка строга.
Ще ви запомня аз – така.
ОРИГИНАЛ
Вокзальный силуэт
Не знаю вас и не хочу
Терять, узнав, иллюзий звездных.
С таким лицом и в худших безднах
Бывают преданны лучу.
У всех, отмеченных судьбой,
Такие замкнутые лица.
Вы непрочтенная страница
И, нет, не станете рабой!
С таким лицом рабой? О, нет!
И здесь ошибки нет случайной.
Я знаю: многим будут тайной
Ваш взгляд и тонкий силуэт,
Волос тяжелое кольцо
Из-под наброшенного шарфа
(Вам шла б гитара или арфа)
И ваше бледное лицо.
Я вас не знаю. Может быть
И вы как все любезно-средни...
Пусть так! Пусть это будут бредни!
Ведь только бредней можно жить!
Быть может, день недалеко,
Я всe пойму, что неприглядно...
Но ошибаться — так отрадно!
Но ошибиться — так легко!
Слегка за шарф держась рукой,
Там, где свистки гудят с тревогой,
Стояли вы загадкой строгой.
Я буду помнить вас — такой.
Севастополь.
Пасха, 1909
Севастополь. Пасха, 1909
Из първия сборник със стихове на авторката „Вечерний альбом”
Мой превод
Не се познаваме и не държа,
и не робувам на илюзии звездни.
С лице такова и в най-тъмни бездни
за някои се намира светлина.
На тез, що жегнати са от съдбата,
са им необщителни лицата.
Не ви е разгадана същината
и робска няма да ви е душата!
С това лице не може да сте робът клет!
Тук липсва грешката случайна.
Аз знам, че за мнозина ще е тайна
тоз поглед и този тънък силует.
И на косите тежкия венец
наметнатият шал отваря
(би ви отивала китара)
и лицето бледно на светец.
Не ви познавам. Вероятно
любезен сте по задължение…
Да, фантазирам, без съмнение!
Дори с утопии се живей - понятно!
Денят е близо, вероятно,
когато ще узная всичко отрицателно…
Но да сгрешиш - така е обаятелно!
Но и да сбъркаш е така приятно!
Държейки шала с лекота,
там дето свирките пищят с тревога,
стояхте вие кат’ загадка строга.
Ще ви запомня аз – така.
ОРИГИНАЛ
Вокзальный силуэт
Не знаю вас и не хочу
Терять, узнав, иллюзий звездных.
С таким лицом и в худших безднах
Бывают преданны лучу.
У всех, отмеченных судьбой,
Такие замкнутые лица.
Вы непрочтенная страница
И, нет, не станете рабой!
С таким лицом рабой? О, нет!
И здесь ошибки нет случайной.
Я знаю: многим будут тайной
Ваш взгляд и тонкий силуэт,
Волос тяжелое кольцо
Из-под наброшенного шарфа
(Вам шла б гитара или арфа)
И ваше бледное лицо.
Я вас не знаю. Может быть
И вы как все любезно-средни...
Пусть так! Пусть это будут бредни!
Ведь только бредней можно жить!
Быть может, день недалеко,
Я всe пойму, что неприглядно...
Но ошибаться — так отрадно!
Но ошибиться — так легко!
Слегка за шарф держась рукой,
Там, где свистки гудят с тревогой,
Стояли вы загадкой строгой.
Я буду помнить вас — такой.
Севастополь.
Пасха, 1909
*
В Париж
В Париже , Марина Цветаева
Париж, июнь 1909
Мой превод
Тук къщите са стигнали звездите, а виж -
небето се е свлякло като тежък дим.
В големия и радостен Париж
витае този таен гнет неутешим.
Шуми вечерна улица голяма
светликът гасне в сетните лъчи,
навсякъде и всички са по двама,
с трептящи устни, дръзнали очи.
Аз съм сама, на кестена облегната,
така е сладко да подпреш глава,
в сърцето си Ростан1 не пренебрегнала
тъй както бе в непрежалимата Москва.
А нощите в Париж за мен са чужди,
по-скъпо ми е потното бълнуване!
в дома ме чака тягост теменужна
и нечий ласкав образ нарисуван.
Там има нечий взор печално-братски.
Там има нежен профил на стената.
А Сара и Ростан, и мъченик Райхщадтски
пристигат във съня ми по-нататък!
Голям и радостен Париж е,
трева и синева ми се присънва
и после смях, мъгли и грижи,
и болката, както преди - бездънна.
--------------
1. Едмон Ростан – френски поет и драматург
2. Херцог Райхщадски – това е Наполеон ІІ, единственият законен син на Наполеон Бонапарт. Трагичната съдба на Наполеон ІІ е вдъхновила Едмонд Ростан да напише драмата „Орлето” (L’Aiglon), чрез което произведение Марина Цветаева става поклонничка на Наполеон баща и син.
:
ОРИГИНАЛ
В Париже
Дома до звезд, а небо ниже,
Земля в чаду ему близка.
В большом и радостном Париже
Все та же тайная тоска.
Шумны вечерние бульвары,
Последний луч зари угас.
Везде, везде всё пары, пары,
Дрожанье губ и дерзость глаз.
Я здесь одна. К стволу каштана
Прильнуть так сладко голове!
И в сердце плачет стих Ростана
Как там, в покинутой Москве.
Париж в ночи мне чужд и жалок,
Дороже сердцу прежний бред!
Иду домой, там грусть фиалок
И чей-то ласковый портрет.
Там чей-то взор печально-братский.
Там нежный профиль на стене.
Rostand и мученик Рейхштадтский
И Сара — все придут во сне!
В большом и радостном Париже
Мне снятся травы, облака,
И дальше смех, и тени ближе,
И боль как прежде глубока.
*
Не мисля, не се жалвам, и не споря
„ Не думаю, не жалуюсь, не спорю …”,
Марина Цветаева (мой превод)
Не мисля, не се жалвам, и не споря.
Не спя.
и ни за слънце, ни луна се боря,
ни кораб, ни море ще изтърпя.
Не чувствам жегата зад тез стени,
нито зеленото в градината отгатвам
и никакви подаръци, помни,
отдавна пожелани не очаквам.
Ни утрото ме радва, ни трамвая,
раздаващ звънко междуметие.
Живея без да виждам ден и зная,
че позабравила съм дата и столетие.
На срязано въже играя сякаш
аз – малкия танцьор
И сянката на нечия сянка свляках,
аз –лунатик на две луни, от тъмния декор
:
ОРИГИНАЛ
Не думаю, не жалуюсь, не спорю.
Не сплю.
Не рвусь
ни к солнцу, ни к луне, ни к морю,
Ни к кораблю.
Не чувствую, как в этих стенах жарко,
Как зелено в саду.
Давно желанного и жданного подарка
Не жду.
Не радует ни утро, ни трамвая
Звенящий бег.
Живу, не видя дня, позабывая
Число и век.
На, кажется, надрезанном канате
Я - маленький плясун.
Я - тень от чьей-то тени. Я - лунатик
Двух темных лун.
*
Пак прозорец свети
Вот опять окно…»
Марина Цветаева
1916, публикувано в стихосбирката “Безсъница”
(мой превод)
Пак прозорец свети.
Някои пак не спят
или са в несрета,
или си седят,
или пък ръцете
са отдавна слети.
Няма дом, помнете,
без от там да свети.
Не от свещ, от лампа в тъмното лъчи -
от безсънните очи!
Вик разделен и от срещи
във нощта блесна -
като триста свещи,
като свещ една.
Няма! И в ума ми
мир не се получи -
то дойде в дома ми
същото се случи.
За дома безсънен да помолим Бога,
за прозорец с огън!
*
(оригинален текст)
Вот опять окно,
Где опять не спят.
Может — пьют вино,
Может — так сидят.
Или просто — рук
Не разнимут двое.
В каждом доме, друг,
Есть окно такое.
Не от свеч, от ламп темнота зажглась:
От бессонных глаз!
Крик разлук и встреч —
Ты, окно в ночи!
Может — сотни свеч,
Может — три свечи…
Нет и нет уму
Моему покоя.
И в моем дому
Завелось такое
Помолись, дружок, за бессонный дом,
За окно с огнем!
През 2016 година, след бурния любовен роман със София Парнок, Цветаева се връща при мъжа си Сергей Ефпон, макар да си е давала сметка, че съпружеският й живот едва ли би могъл да бъде щастлив.
В този период Цветаева създава цикъл стихове под названието “Безсъница”. Там е и произведението “Вот опять окно...” То е посветено на вътрешното й преживяване. Тя не може да се примири с несъвършенството на околния свят и да намери сили да живее, както преди - безметежно, леко и радостно.
Това е опит да обобщи човешките преживявания. Според нея във всеки живот настъпват моменти на безсъница и тогава домовете светят нощем, изповядващи хората със своите мисли и чувства.
*