ОТКЪСИ ОТ РАЗКАЗА
...
Писателят
Високо над морския бряг, връз кресливия птичи пазар, растеше самотно дърво. Кой знае от къде беше долетяло семенцето му и как вкопчено в нежната хумусна покривка и птичи тор се бореше да оцелее. От далече ниското дърво приличаше на щръкналото самотно перо на младия албатрос, и като него беше само и свободно. Под пестеливата, размазана сянка поседна побелял мъж на средна възраст. Облегна се на тънкото стебло и извади бинокъл. Той беше писател. Идваше всяка сутрин тук, да наблюдава птиците, морето и чукарливия вулканичен остров. Беше дошъл това лято, всред безбрежното море, на тази гола вулканична черупка за да наблюдава, съзерцава и записва едно непривично чудо, което за разлика от всички други чудеса се повтаряше всяка година тук по едно и също време. Всяка вечер следеше пълнотата на луната, гледаше календара и дори часовника си в нетърпение за приближаващата атракция, която удостояваше този забравен от бога остров. Още няколко дни, когато луната се изпълни съвсем, щеше да дойде големият прилив, с него Топлото течение от север, а с тях и всичко онова, което щеше да се случи през следващите седмици. Искаше да напише за морето, за албатросите, които обичаха своето тясно парче застинала магма, за делфините, които подскачаха покрай брега и за всички живи твари, с които гъмжеше наоколо в този естествен Ноев ковчег, тази лаборатория за живот. Искаше да види и осъзнае смисъла на всичко това, което се е случвало, ще се случва и се случва. Носеще в джоба си тефтер и молив, и записваше всичко, което му хрумне. Всяка минала мисъл. Всяко настроение, придобито от това, което се случва. Очакваше решението на парадоксите не във филосовското осмисляне на нещата, които ще види, а в необоснования, девствен вътрешен порив, който ще се роди, защото той беше сигурен, че ще стане част от този спектакъл, защото нищо живо не можеше и нямаше да остане безучастно в тази грандиозна игра на природата, Бога и живота.
Писателят стана, огледа в кръг хоризонта и видя водния триъгълник, който вече идваше от север. Извади бързо тефтера си и дълго писа по белите страници.
Планктонът
Голямата вода се носеше на юг. Безкрайни тонове, паунди, кубометри, либри, кубични футове, капки, ламинарни потоци, зелени талази, бяла нащърбена пяна, петлюви гребени, сивкави зайчета, въртопи, рояци, бучащи бездни, ревящи четирисет, Мелстрьоми, сол и минерали, отходна помия, сероводорот и въздух, маса и гравитация, лунни ритми, течливост, изпарение, кондензация, вихри, циклони, ел-ниньо и неговата нежна противоположност ел-ниня, бели платна, галсове и байдевинди, румбове и килове, Титаници и катамарани, глисери и круизъри, корсари и пирати, субстанция и химия, естество и величие. Голямата вода заемаше обема, който й позволяваше твърдото, но не искаше да се вмести в него, ненавиждаше го, отричаше, хокаше, рушеше до полуда и си искаше Топлия остров, за където се беше запътила. Голямата вода зрееше и следваше пътя на слънцето. Гъвкава матка и нежна утроба за гадини, цветя водорасли, гръбначни, плазмодии, клетки, сперми, червеи, главоноги, ядливи, невкусни, лазещи, скачащи, летящи, заравящи се, удавници, мърша, битов боклук и зараза, съскаща лава и радиация. Чадър за космични лъчи и реликтови лъчения, слънчев вятър, стратосферна буря, огнено изпразване на цицести кумулус нимбус. Незаменимо вдъхновение за писатели, лаици, художници, политици, икономисти, драскачи, журналисти, писачи, плешиви глави с лаврови венци, бомбета- нобелови лауреати, курортисти, тарикати, безумци и психопати, влюбени, методисти, хомосексуалисти, мечтатели и деятели, безброй гадатели и лъжеприятели, еколози със залози и гринпийси . Голямата вода, даряваща вечно мечтание и желание, размисъл философски, артистичен, практичен, упование и философско терзание, неразбрана и не казваща защо е такава, защо е по-малка, защо по-голяма, защо е тя и защо ние сме отвън и я гледаме тази матка, тази извиваща се плацента при всяка нейна овулация, зачатие и размножение. Винаги ни се присмива, че не можем да я разберем, че не разбираме, че няма нищо за разбиране, а всичко е просто така, защото така трябва да бъде и винаги е било така, и, че никой няма да знае дали така ще бъде защото сам той няма да бъде. А Голямата вода се носеше на юг.
Мънички и невидими, но съществуващи, важни и необходими. Квадратни, триъгълни, кръгли. Като цветя, като водорасли, като клетки, като мушици, като звездици. Самите те клетки, някои светещи, някои тъмни, безформени, формени. Като паднали есенни листа, като семенца на трева, като езиче на птиче, перца от колибри, косъмче от косичката на дете, мустак на юноша. Но всички живи, живи колкото нас, колкото слона – умния елефант господар на сушата, колкото кита – спокойният левитан, покровител на бездната, колкото канарчето в клетка, орела във въздуха, като дървото, цветята, гората и джунглата. Планктонът! Китайският народ на природата. Най-малкият и най-важният. Алфата на хранителната верига. Един безправен морски народ, служещ за унищожение, като в Чикагските кланници, като прасе по Коледа, като агне по Гергьовден, като арменски геноцид, като холокост. Планктонът! Народ от различни раси, мелези, форми. Просто планктон! Сякаш казваме смет. Обобщаваме и забравяме. Най-ниско в хранителната верига. Ниско! Низко! Там нещо дребно, дето не се вижда без микроскоп. Вирус ли, вредител някакъв. Добре, че не ни пречи като плуваме, когато ловуваме, когато експлоатираме и когато вегитираме. Планктонът! Големият народ на морския бульон.
Голямата вода се носеше на юг. Люлееше планктона в рожбината люлка. А той растеше неистово бързо. Делеше се, струпваше се, пъпкуваше, раждаше, снасяше, растеше, размножаваше се бясно и упорито. Подготвяше собственото си тяло за курбан, за жерва, съсредоточаваше се и знаеше, че трябва да бъде вкусен, да бъде изяден.Топлото течение го тласкаше към Топлия остров. Топлата вода се здрависваше с топлите слънчеви лъчи по това топло време на годината. Талазите изтласкаха нагоре фитопланктона, който бясно фотосинтезираше. Улавяше слънчевите стрели в движение, растеше, плодеше се и се умножаваше. Най-евтин и икономичен във всички вериги. Ядеше слънцето наготово. Донасяше слънцето до водата. Даряваше го на другите, чрез себе си. Едрееше и ставаше месест, хрупкав, като зеленчук, като плод, като вегитариянски деликатест. Трептеше около повърхността, оригваше кислород и дразнеше най-ниския хищник в хранителната система. Зоопланктонът протриваше длани и се подготвяша за пир. Сега беше неговия звезден час. Изобилие от гърчеща се хранителна маса. Той не знаеше, че фитопланктонът е планктон. Все едно маймуната да си мисли, че тя и бананът имат общ прародител. Все едно тя да се погнуси, че маймуната и Дарвин имат общ прародител. Все едно канибалът да мисли, че вечерята му е човек. Юрнаха се милиарди челюсти, смукала, усти, хоботи, дъвчеха, гълтаха, смучеха, едрееха, множаха се и всичко се повтаряше.
Водата около Топлия остров стана като пюре. Луната най-после се облещи пълна, напъна се и дръпна най-големия си прилив. Заля пясъчния плаж с тела , а като се отдръпна плъзна насекоменият народ, този сухоземен планктон, да събира изобилието от дребна плът. Някъде тук в тези води, около тези застинали вулканични монументи, течението, незайно защо, превеше огромен кръг и сякаш се спираше, запълваше, залиняваше. Сякаш всичко това течеше през гърлото на колба и долу в уширения тумбест корем се събираше. Невидимият лаборант запалваше под него спиртната лампа и мощната катализа на стихиите превръщаше простите физични неща в биология.
Островът задръсти водите си от планктон.
...