ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
01 май 2029 г
08:03 часа по Гринуич
Европейска космическа станция.
Атола Моророа, Френска Гвиана. Европейски център за управление на полети.
- Свързвам ви с ръководителя на проекта – операторът превключи канала и генерал Франсоа Сорел се появи на монитора с вèдро и делово изражение. В пространството на командния космически модул, съставляващ част от “Евроспейс” се рееха командирът на станцията - инженер Степан Бардесбанян и състав от отговорници на технически звена. Екипът допълваше стажант Тарски, който Бардесбанян беше прикрепил към навигатора, спазвайки указанията на наземното началство. Командирът се дразнеше от тази заповед - в такъв отговорен експеримент да участва стажант от Люксембургския космически университет. Младежът беше прекалено ентусиазиран и уплашен. Безтегловността не му се отразяваше добре, питаше повече от нормалното и се навираше навсякъде, сякаш всичко му беше позволено. Едва ли точно в космоса трябваше да се демонстрира трогателната загриженост на европейския комисар по образованието, който доскоро беше обвиняван в незаинтересованост от професионалната реализация на младите кадри, за които имаше държавна поръчка. Стажантът беше късметлия, защото по жребий спечели ролята си на изкупител. В извадката, която беше направена за мястото, целенасочено не участваха синове и дъщери на нашумели имена от европейските космически проекти, защото изборът имаше и демонстративна цел – да покаже как обикновеният студент с усилията на своя талант може да се реализира. Неговото присъствие трябваше да онагледи тази загриженост на образователните среди и да възроди едно позабравено схващане, че индивидуалните способности са основен критерий за оценка на личността. Малка демонстрация против това явление, което в някои страни наричаха “шуробаджинащина”, а в други - “лобизъм”. Тарски беше от групата, която привилегированите му колеги наричаха “случайните”. Понякога, при приема в подобни специализирани заведения, ставаха и грешки. Стажантът не изпъкваше с особени способности. Дори при едно интервю в подготвителния център беше изръсил пред журналистите, че любовта му към космоса се е породила от електронните игри. Това използваха геймърските софтуерни къщи, дори някои по-амбициозни от тях му предложиха да стане тяхно рекламно лице. В един период от време (беше точно, когато го тренираха да се примирява с липсата на теглото си), Тарски беше предпочел веднага да предложи услугите си на рекламните мениджъри, само и само да се махне от този кошмар, на който подлагаха тялото му. Но му дадоха да разбере, че в момента той е собственост на Европейското правителство, а сделката с рекламата била “фючърсна”, at some future day[1] и можела да се реализира, едва когато геймърите го видят как “плува” в безтегловното пространство. Все пак притежаваше една наистина отличителна черта, която може би беше придобил от игрите – наблюдателност. Дотолкова развита, че понякога досаждаше.
В един личен разговор преди няколко дни генерал Сорел беше помолил Бардесбанян за въздържаност и търпимост, за да не изнервят (така се изрази, “да не изнервяме”) някои влиятелни среди, едва две години преди окончателната реализация на проекта. Такава сервилност се налагаше, след като Обединеното кралство се оттегли от проекта, понеже не одобриха оръжейната му програма и в бюджета на организацията се получи вакуум. Затова Бардесбанян днес беше поставил Тарски точно в обсега на камерите, така че наземният шеф щеше да бъде доволен.
- Добро утро, господин Генерал, очакваме вашите нареждания – видя се как Бардесбанян поправи микрофона си и увисна, някак смешно, в пространството. Останалите се държаха за вградените дръжки на командния модул и краката им се рееха неестествено, сякаш почиваха в плувен басеин.
- Начало на експеримента 14,00 часа Гринуичско време. Повтарям, днес в 14,00 по Гринуич командвам “старт”. Някакви въпроси?
Какви въпроси би имало, като днешната операция беше разигравана с месеци, като се изпипваха и най-малките подробности. Включително и това, какво да се прави, ако на някой от екипа спешно му се приходи по нужда.
- За сега довиждане, командире. Разпределете задачите! Операторът ще ви уведоми за новата честота на свръзката. Желая успех! – генералът махна с ръка, за да бъде изключен от ефира.
Това със “задачите” беше използвано по-скоро обаждането му да завърши със заповед. Те бяха разпределени още когато се обособиха екипите. Правилата изискваха множество консултанти, на които се плащаше, като на пилоти-изтребители, да определят кой къде и с кого да стои по време на експеримента, какво да е обядвал, каква музика да е слушал предишния ден, с каква интонация да изрече доклада си, и ред подобни дреболии, върху които психолозите и медиците строяха своите докторати. Накрая, разбира се, последната дума имаше генерал Сорел, който беше подготвял технически тези екипи, още в земните тренажори. Сега пред него предстоеше най-важният административен въпрос за този ден. Трябваше да предупреди цял списък със служби и организации в този свят, за това което щеше да се предприеме в ранния следобед. Не обичаше такава афишираност, все пак беше военен, но целият проект се водеше като граждански и трябваше да се следи за стриктно спазване на международните норми и изисквания. Генералът подаде на оператора лист с текст, който в следващите минути трябваше да разпространи. Последният започна да го набира:
До
Главната квартира на НАТО
Международната асоциация по корабоплаване.
Международната органиция за космически изследвания
Космическите агенции на Русия, Китай, Япония, Индия, САЩ.
Уведомяваме ви, че днес в 14,00 часа по Гринуич от Европейската космическа станция “Евроспейс” ще бъде изстрелян прототип на ракета Ариана-39 във връзка с проекта за пилотиран полет Марс-2032. Ракетата ще използва траектория с пространствени координати ... – и компютърът започна да бълва дълга върволица от цифри.
[1]В някой ден
...
01 май 2029 г
09,50 часа по Гринуич
Париж
Слънцето блестеше в прозорците на автобуса, но никой не пускаше щорите, защото искаше да види Париж. По-скоро искаше да съзре Айфеловата кула. Най-точно казано, да мерне отдалече центъра на Париж без Айфеловата кула.
Когато преди години, наклонената кула в Пиза, въпреки многобройните изпълнени проекти по нейното укрепване, започна отново да се накланя критично, една Италианска организация за защита автентичността на историческите паметници, предаде петиция на местните власти, в която се искаше винаги да има кула и тя винаги да е наклонена. Когато ислямските фундаменталисти повредиха при един атентат сериозно основите на Айфеловата кула и правителството реши, че трябва да я събори и построи наново, се получи обратното. След проучване на общественото мнение, се оказа, че 52% от французите и 71% от парижаните не искат възстановяването на този бивш символ на града. Освен основанията, че високата конструкция представлява опасен терористичен обект, анкетираните се солидаризраха и в мнението, че туристическият поток в Париж многократно се е увеличил, за да види Марсово поле без този исторически паметник, без който до преди това, градът би бил немислим за възприемане. Създаде се някакъв парахомеопатичен ефект, влияеше средата в което нещо важно е било, а сега липсва. Самият акт на трагичната културно-символистична загуба произведе интерес и дори някои авангардни критици и културолози, заподозряха замяната на постмодерна с течението absence, като го нарекоха “синдрома на липсата”. Както се изразиха в произведенията си и многобройните медийни изяви, такива корифеи на културологията, като Франсоа Жанше, Илияс Бурсон, Манфред Вайс, липсата на нещо очаквано в съвременното изкуство и урбанизация, стимулираше персоналното творчество на всеки, който се беше наел да възприема изкуството. Така някои деятели виждаха на празното място духът на Айфел, други стоманен обелиск, като апотеоз на отминалия железен век (с носталгия към Желязната завеса). Арт-групата “Празнота” направи опит да опразини временно зала в Лувъра, където да остави по стените само прашните правоъгълници, оставащи на стената под известните картини, но управата на музея поиска много висока такса за преместването и съхранението на шедьоврите.
Както почти винаги, Париж беше пръв в авангардните превъплащения на изкуството и роди школи в областта на архитектурата, литературата и дизайна. В дизайна новото течение се разбирше почти буквално. Още от времето, когато Готие правеше своите модни дефилета в Мулен Руж, като показваше колекция от чисто голи жени, за които твърдеше, че били облечени в светлина, още тогава, смятаха специалистите, липсата на нещо очаквано е възтържествувала над наличието му. Така че модният дизаин се надпреварваше да измисля, коя част от женското (а и от мъжкото) тяло да скрие и се явяваше главно като коректор на природни дадености. Упорито се използваше една прозрачна материя, по която лесно можеше да се апликира, така че можеха да ви нарисуват тяло, което да ви направи желан и привлекателен. А възможността за лесна климатизация, използвайки ефекта на Пелтие, позволяваше през различните сезони да притежавте нормална телесна температура и според случая да сменяте цветовата аура на вашата дреха. Това можеше да бъде и програмирано така, че костюмът да имитира строг тоалет, когато сте на работа, спортен тип, когато излезете от учреждението и вечерен тоалет, когато сте поканени на парти. Но винаги, можете да покажете липсата на едно или друго облекло, което очакват у вас или дори на облекло съвсем. Разбира се високата цена на подобна дреха можеше да си позволи елита или някои запалени негови фенове, които продаваха имоти, за да го притежавт.
Концепцията за “липсата” обсеби и литературата, като първоначлно се започна с липсата на главен герой в произведенията, после въбще до липсата на персонаж, а чувствата и човешките отношения се предаваха от периферни картини, които описваха природата, такава каквато е била преди много години, на мястото за което се говори, от вещи на герои, които е трябвало да съществуват, но не са наяве, поради проявен от него стил на поведение. След като през миналия век Ролан Барт обяви смъртта на автора и го идентифицра, като модерен герой, чиято роля е само да комбинира цитати от отдавна написани произведения, сега критиците и литературоведите се решиха да направят сериозна крачка и по отношение на героя. Направи се опит и в архитектурата, като се построиха сгради, на които липсваха етажи и в интерес на истината тези обособили се празни пространства привличаха най-много потребители. Симон Лашал построи частен театър, който представяляваше прозрачна, полимерна пирамида, на едно изоставено военно летище, около което се разиграваше спектакъл от мимове, които играеха ролята на зрители. Докато идята на авнагардизма в края на миналия век беше опаковането, сега се получи порив за разоапковане, но което не да покаже това което е отвътре, а излизащото от опаковката да създаде носталгия за за самата нея. Заговори се за адекватност на принципа “липса” и в науката, като някои философи се опитаха да го обективизират. Беше създадена хипотезата за петото взаимодействие (наред с електромагнитното, силното, слабото и гравитационното), което трябваше да обясни духовните отношения между хората и квант-носителят там, трябваше да бъде “абсенсотронът”, елементарна порция за духовно равновесие. Но понеже, изтъкваше авторът, априори равновесието е винаги граница, към която безкрайно се стремят системите, то се очакваше абсенсотронът въобще да не бъде открит, защото не би могъл да обясни с наличието си нещо, което го няма. Търсенето на абсенсотронът продължи няколко години и се беше създала Европейска комисия и няколко частни изследователски движения. После този проект нещо биде изоставен, заради влиянието на Североамериканското парахристиянско движение, което обяви Бог-Отец за материален.
Пътниците бяха вперили погледи натам, където трябваше да бъде центърът на Париж. Кристалният въздух над града, който беше една от забелижителностите, след забраната на двигателите с вътрешно горене в района, позволяваше да се виждат подробности от урбанизирания ландшафт. Пасажерите на Софтравел не искаха да пропуснат атракцията на “липсата”, но всеки поглеждаше крадешком нататък, защото не искаше да изпадне в неловкото положение на наблюдателите на Голия цар. Голотата все още притесняваше българите и някои твърдяха, че се е превърнала в превантивен комплекс. Братовчедът на Нягол се изправи в цял ръст и се загледа нататък втренчено и демонстративно. Дори постави длан, като козирка над очите и премрежи поглед.
- Наистина я няма, мамка му! – констатира факта, сякаш я беше видял. – Ц-ц-ц.
Нягол се понаддигна от куфара, като крепеше палтото с едната ръка. Надвеси се над съседа, който седеше до източното стъкло и потвърди:
- Да, няма я.
Радиоуредбата изпука. Чу се пробата на стюарда: “Ш-шейсет и ш-шест. Ш-шейсет и ш-шест.” и после бодрият му ентусиазиран глас:
- Уважаеми пътници, моля за внимание. Добре дошли в Париж. От ляво виждате...а-а ... по-скоро не виждате небезизвестната Айфелова кула.
Колоната по огромната магистрала забави хода си. Скоро наближаваха разклоненията към крайградските паркинги, където местните и посетителите на града трябваше да оставят автомобилите си. Бавно застигнаха кордон, който екскортираше десетина автобуса и заемаше една отделена лента за движение. Там се подвизаваха запалянковците за вечерния мач, които нямаше да бъдат претоварени на екологичен транспорт, а направо щяха да закарат на Парк дю Пренс. От двете страни на автобусите се движеха бронирани камионетки, с вградени вертикални, телени огради, които опасваха автобусната колона отвсякъд. През мрежите се виждаха развятите знамена на италианските привърженици и целите рейсове бяха надраскани с цветовете от гарнитурата на Ювентус. Няколко въодушевени фенове се бяха подали от прозорците и пръскаха околните автомобили с някаква цветна течност през мрежите. Когато видя това, шофьорът на Софтравел забави рязко ход и затърси място в най-крайната лента.
Данов се разсъни с отегчителна прозявка. Автобусът навлезе в автогарата. Тя обслужваше всички северни и източни дестинации от Париж. Беше огромна и на няколко етажа, организирана като самолетно летище. Бронирани, подвижни ръкави се залепяха за вратите и хората се изнасяха през този тунел всред кордон охраняващи сили за сигурност. След като намериха багажите си, пасжерите се отправиха към изхода. Данов беше от последните. Бяха пристигнали навреме и имаше около два часа да се придвижи до югозападните предградия, към гарата на Евротрен-уест. Не искаше да рискува с времето и реши по най-бързия възможен начин да пристигне на гарата. Александър се насочи към шариотните станции. Десетки платформи бяха заредени с шариоти – тези безшумни, безпилотни вагончета на магнитни възглавници, които изпълняваха нуждите на целия градски трафик. Имаше много хора, които създаваха опашки на гроздове там. На отсрещната страна, точно зад силуета на братовчедите се виждаше свободно такси, което останалите кой знае защо не забелязаха. Данов се запъти нататък, като сподави досадата си от новата среща с братовчедите. Явно двамата не бяха идвали скоро по тези места и ориентацията в специфичната урбанизация им беше чужда. Напред крачеше високият, а Нягол се тътреше след него. Трябвяше да пресечат оживената улица за да стигнат до шариота и пръв опита да направи това дългият. Писна сирена и отсреща се появи голяма червена холограма, представляваща думата STOP. Данов беше близо зад тях, пресегна се и хвана за ръкава предния. Нещо в джоба на онзи изпищя три пъти и когато се върнаха на изходно положение, картината наоколо се усмири. След малко, когато група зелени холограми, с образите на хора започнаха да пресичат, за да покажат на останалите, че това е вече разрешено, тримата се запътиха към още свободния шариот. По-точно името на тази мобилна кабинка беше ГМТ (градско магнитно такси), но всички жаргонно го наричаха шариот (chariot – от фр. каруца). Може би някаква необоснована, пасторална носталгия. На пръв поглед приличаше на минимизирана трамвайна мутриса, на която широката, откъм тротоара страна представляваше врата, която се отваря при достигане на зададената дестинация. Останалите три страни се заемаха от седалки и една обособена за багаж платформа. Сядаше се, като на холова гарнитура, всички с лице към широката, телескопична врата. Данов подкани спътниците си да влязат и те направиха това с недоверие.
...
14,17 часа по Гринуич
Таранто, Италия - Военноморска база за стратосферни наблюдения на НАТО
Майор Сброци беше потънал в блаженни размисли. Когато времето му минаваше в досадни и безкрайни наблюдения върху мигащи точки на мнитора, обкновено отморяваше съзнанието си, като мечтаеше. Този път си представяше, че е попаднал на безлюден остров след някакво корабокрушение. Някъде в тихия океан, далече, далече; да речем Куковите острови. Бяха той и сержанта. Единствените спасени, без никаква възможност за връщане в цивилизацията, доживотно обречени да бъдат сами, да бъдат двамата. Той щеше да му построи сламена колиба, да постелят земята с листа и това да бъде тяхното ложе. Щяха да ловят риба, да тичат боси из пясъка, да се къпят голи в лагуната. Точно си представяше, как сабличат дрехите си, усещаше свежия бриз откъм атола и един повтарящ се, импулсен звук, като сигнализацията на електронен часовник, за нещо, което си забравил, се разнесе пред него. Този натрапчив сигнал възвърна избягалото му съзнание и го върна в душното дежурно помещение. Някъде съвсем горе на монитора една точка пулсираше. Майорът изчака появяването на информацията. Обектът беше много високо и вероятно в момента компютърът го разпознаваше и локализираше координатите му. Изтече може би минута, когато обектът измина ненормално дълъг път. Координатите му се появиха, но нямаше опознавателни символи.
Майор Сброци скочи. Моментално изпадна в паника. Разбираше, че става нещо нередно, което никога не беше виждал наживо. Винаги си мислеше, че този монитор просто рисува своите си графики и самолетите отгоре много добре знаят къде да си летят и никога, никой няма да се отклони от своя си коридор, както и Сброци знаеше дома си, телевизора, своя клуб, бицепсите на сержанта. Трябваше нещо да направи, нещо за което дълго го бяха подготвяли в тренажорните програми, но в момента не се решаваше. Само си помисли, че това е краят и той е виновен за всичко. Добрата заплата, стериотипа на живот, спокойствието, че утре ще бъде същото, всичко потъна някъде в този екран, който крещеше, като опърлен. Помисли и за баща си, който го успокояваше, когато му се подиграваха, за спокойния глас на Енцо, който (кой знае защо) му завиждаше. Тогава усети до себе си едно здраво рамо, чиито ръкави бяха навити до лактите. Лъхна го миризма на пот и някакъв тежък (и както му се стори) много интимен парфюм. Сержантът беше издърпал клавиатурата и сваляше координатите на обекта.
- Обявете тревога, майоре! – и лиричният му баритон вля живот във вцепененото му тяло.
Вече му беше пределно ясно, какво да прави. Просто трябваше да се обади по телефона. Бутонът за тревога беше в червено. Просто го натисна. Колко лесно беше. Телефонът на дежурния беше на М1, просто трябваше да го натисне и да вдигне слушалката. Натисна го.
- Неразпознат обект нарушава охраняемото пространство – това бяха думите на сержанта, който го подсещаше какво да каже.
- Непознат ... неразпознат обект нарушава охраняемото пространство!!! – бяха думите на майор Сброци.
Оперативният дежурен полковник Андрети – неговият шеф пристигна на минутата. Нататък проблеми нямаше.
- Това е ракета – разпозна полковникът. – Искам моментална връзка с главнокмандващия!
Сержантът размърда повратливо мощните си бицепси и това беше последното, което видя днес Сброци от своя корабокрушенец. Последваха изпълнение на заповеди, проверки на координати и напрежение около мониторите.
Бригаден адмирал, комадор Зигмунд Крафт седеше на бюрото си, когато получи съобщението за тревога в Средиземно море. Шейсетгодишният военен гледаше снимката на внука си, който риташе топка по моравата на имението му в Швейцария. Малкият Зигмунд, продължителят на капитанския му род (разправяше се всред военните, че пра-прадядо му е участвал в морския бой при Лепанто), беше направил пред обектива една от най-чаровните си усмивки, с която копираше щастливото изражение на дядо си, когато го избраха за командващ Атлантическия флот на НАТО. Когато дежурният офицер поиска разрешение да остане, комадорът прибра снимката в чекмеджето си и по треперещите ръце на подчинения разбра, че положението е сериозно. Прочете бързо сводката, изправи се в цялото изящество на стройната си фигура , намести високата фуражка и изкомандва:
- Изпълнявайте вариянт три!
Офицерът изкозирува и бързо излезе от кабинета. Адмиралът при такава ситуация не беше длъжен да докладва на комисията по отбраната. Казусът беше ясен – неидентифицирано тяло, вероятно ракета нарушава стратосферното пространство в териториалните води на държава, членка на пакта. Веднага беше изпратена германската подводница U-26 с ракети вода-въздух на борда, която трябваше да заеме бързо удобна позиция и да свали обекта. Адмиралът се притесняваше от друго, да не се изпълни многократно разиграваната ситуация, броят на ракетите да се умножават в геометрична прогресия, което да изиска реципрочнен отговор. Все още не се знаеше, какво носи на борда си неизвестният обект.
Навън пролетта радваше живота. Зелената морава пред кабинета му беше поддържана, като тази в швейцарското имение. Беше си изискал една частица от Алпите, където смяташе да се оттегли при пенсия. Отвори чекмеджето с едно подсъзнателно опасение, за да погледне за малко внука си. И тогава забеляза тазсутришната сводка под снимката. Извади листа със съобщението на генерал Сорел. Сравни координатите на обекта, които вече се актуализираха на монитора му. Не съвпадаха. Точно тогава иззвъня телефона.
По секретната линия оттатък беше самият генерал Франсоа Сорел. Комадорът го изслуша прав и внимателно.
- Бъдете спокоен, генерале, вече правим точно това.
Адмирал Крафт набра дежурния офицер и даде новата си запвед:
- Кои съдове в момента са в района на Суецкия канал?
- Фрегатата “Петер Кьодерскен”, сър и два спомагателни кораба – германският “Рьон” и италианския “Етна”.
- Изпратете фрегатата и “Етна” към канала. “Рьон” да остане на място! При неуспех на подводницата да довършат ракетата при падането! Уведомете египетските власти за вероятността от падане на отломки в района на Суецкия канал! Не съобщавайте никакви подробности!
Полковник Андрети, сержантът и още двама офицери стояха зад гърба на Сброци и мълчаха. Когато двете точки се сляха, мониторът се изчисти. Появи се събщение, че целта е поразена. Всички изръкопляскаха и се втурнаха по местата си да докладват ситуацията.
Когато научи за успеха на операцията, адмиралът позвъни на генерал Сорел:
- Мой генерал, опасенията ви останаха в миналото. Вероятно вече сте регистрирали всичко това. Моите саболезнования за вашата Ариана. Беше добро момиче - не пропусна да се изгаври, когато всичко беше свършило.
...