Разказът "Урната на Урдур" е получил 3-та награда в конкурса "Таласъмия" 2006-2007 - ежегоден конкурс за литературно произведение, базирано на фантастичното и митологичното в българската история и фолклор (за съжаление, понастоящем преустановен, вероятно по финансови причини).
Издателство: ИК”Квазар”
ОТКЪСИ ОТ РАЗКАЗА
- Господин Едуард Кастълбаум? – погледна паспорта му служителят. – Добре дошли на борда, сър.
След възрастния мъж трима чернокожи младежи с раирани костюми пренесоха личния багаж на четиримата. Докато се задържаха на палубата, в очакване на стюарда, който трябваше да ги заведе до каютите им, и четиримата се загледаха към кърмата на кораба, където докерите вършиха забързано работата си. Лицата им придобиха загрижено изражение, а след това четиримата се спогледаха.
- Моля да ме последвате – им предложи услугите си стюардът.
- Почакай, драги – задържа го старата дама и всички останаха на местата си, загледани към купищата метални кутии, които чакаха да влязат в трюма.
С дълго изсвирване "Лузитания" подсещаше пасажерите и помощния персонал, че наближава време корабът да отплува. От мостика излязоха двама души: Търнър - спретнатият, гладко избръснат капитан на "Лузитания" и един слаб мъж с увиснали мустаци. Двамата слязоха на страничната палуба, където приемането на пътниците беше в своя край. Само при кърмата още кипеше работа. Докерите товареха в трюма кутии, които според рекламните си надписи съдържаха сирене. Пратката беше дошла в последния момент и товарачите се чудеха защо й се оказва толкова специално внимание. Когато двамата достигнаха до трапа и се загледаха в работата на пристанищните работници, човекът с увисналите мустаци кимна усмихнато на капитана, като не пропусна да му каже още веднъж:
- Грижете се добре за сиренето.
- Всичко ще е наред, сър – увери го Търнър и вече нетърпеливо очакваше да поеме същинските си задължения.
Точно тогава, около мостчето се струпаха двадесетина репортери и защракаха с магнезиевите лампи на своите фотоапарати. Напред излезе слаб мъж с цилиндър, който стискаше в ръката си тефтер и молив. Капитанът беше свикнал на подобни официалности, затова изпъчи гърди, за да излезе достолепно в сутришните издания на Ню-Йоркските вестници и дори тихо се изкашля, като се подготвяше за въпросите на пресата.
- Господин капитан – избърза слабият, защото зад него се бяха наредили и други негови колеги от таблоидите, по-нетърпеливи и настървени. Сега капитанът забеляза, че всички държаха в ръцете си сутришния брой на "Ню-Йорк трибюн", - как ще коментирате тази статия?
Търнър се намръщи, като се сети, че служебните му задължения тази сутрин не позволиха да прегледа пресата.
- Какво имате предвид? – попита той и леко сбърчи очи, с надеждата да разпознае от това разстояние статията, която му показваха.
- Ето – продължи журналистът. Зачете първата страница, като едновременно я показваше на капитана, - първи май 1915 година – прочете датата на броя, с което доказваше основателността на въпроса си. – „На американците не се препоръчва да ползват услугите на английския пътнически лайнер "Лузитания", поради опасността от торпедна атака от страна на противникови германски подводници”. Как ще коментирате това?
Всички, които чуха съобщението и бяха наоколо – замръзнаха. Капитанът погледна спътника си в очите и тихо го попита: "Защо не ме информирахте за това?". Онзи се върна от трапа, стисна рамото на капитана, направи най-обаятелната си усмивка към репортерите и каза:
- Не се поддавайте на подобни провокативни нелепости – защракаха магнезиеви светкавици. – Всеки знае, че сме във война. Но бъдете сигурни, "Лузитания" е най-бързият пътнически кораб и не може да бъде достигнат от нито един вражески съд. Освен това специалните части на Кралския флот потдържат постоянна връзка с капитана и разузнавателните отряди предвиждат всякакви маневри на германските подводници.
- Кой сте вие? – чу се от тълпата.
- Казвам се Алфред Фейман, представител на корабособственика "Кунард Лайн и Ко".
Сега всички очи и фотоапарати се обърнаха към него.
- Вярно ли е, че корабът е наднормено застрахован?
- Истина ли е, че на борда си "Лузитания" превозва оръжие?
- Как ще гарантирате живота на пътниците?
Засипваха го с въпроси. Фейман примижа с очи и замаха пред себе си длани.
- Успокойте се господа. Всички подобни твърдения не отговарят на истината. Моля, напишете това, което ви казвам.
Фейман се сбогува с капитана и тръгна надолу. На кея един автомобил наду клаксон и си проправи път. От там излязоха двама мъже в черни костюми, разбутаха тълпата и изпроводиха Фейман до задната седалка. Още дълго репортерите останаха на кея.
Откъм кърмата на кораба, всред нахвърляните контейнери и кашони по пристанището се криеше един мъж. Дрехите му издаваха, че е работник от индустриалните предприятия на Ню-Йорк, Детройт или Чикаго. На гърба си беше провесил изпокъсан вързоп, а очите му се криеха в козирката на избелял каскет. Слабото му, продълговато лице изглеждаше напрегнато. Оглеждаше се нервно, когато докерите пренасяха последните метални кутии на кораба. Когато около трапа се събраха репортерите и цялото внимание на околните се насочи към тях, мъжът разбра, че е дошъл неговият час. Прокрадна се зад гърбовете на работниците, забърза през прехвърлените талпи към борда, едва запази равновесие, да не се катурне в мазните води на пристанището. Когато трябваше да премине незабелязано зад гърба на организатора, който ръководеше товаренето, същият дочу трополенето на дървените греди зад себе си и понечи да се обърне.
- Господине! – извика го от противната страна някой.
Организаторът се обърна и се запъти да задоволи желанието на човека, който настойчиво го викаше.
Точно този миг успя да използва мъжът с каскета, чието сърце щеше да изхвръкне от вълнение. Бързо се шмугна в широкия трюм. Тежкото му дишане заглъхна всред многобройните товари. Намери убежище зад едни кашони, които бяха близо до изхода, от където пътникът без билет се надяваше, че после необезпокоявано ще успее да се слее с пътниците от трета класа, които щяха да населяват кораба в две огромни зали, освободени за тях в трюма. Там можеше да положи тялото си върху дъските, без да се опасява, че ще бъде изгризан от плъховете, можеше да се добере до прясна вода и да използва общите тоалетни. Дрехите му щяха да го направят неразличим от останалите, които бяха решили да отпътуват от Новия свят.
Мъжът се зарадва, че всичко стана толкова лесно и бързо, благодарение на доброто стечение на обстоятелствата. Беше сигурен, че никой не е видял контрабандното му качване, но се лъжеше. Действието му отдавна беше разгадано и очаквано. Няколко очи го следяха внимателно, едното от които беше обрамчено в златен монокъл.
* * *
"Лузитания" набираше скорост. Лека мъгла скриваше Статуята на свободата, а Атлантикът блестеше от отразените слънчеви лъчи. Корабът ускоряваше със завидна лекота огромното си тяло, а четирите комина оставяха черна диря след себе си. Миришеше на огън и море.
Пътникът без билет поседна на едно свободно място върху дъсчения под, като се облегна на влажната стена. Наоколо мълчаха изморените пътници, прегърнали многобройния си багаж. По всичко личеше, че се мъчеха да свикват с неприветливата обстановка на пътуването, но бъдещето, свързвано с крайната цел, която преследваха, ги изпълзваше с търпение и оптимизъм. На същия ред седеше забулена жена с трите си деца, които се озъртаха уплашено. Виждаше се, че жената беше бременна и вероятно туркиня. Мъжът си мислеше, че и тези невръстни малчугани, както и самият той и многобройните обитатели на тези тъмни трюмове, сега са пътници на най-големия презокеански кораб и само по себе си това пътуване би трябвало да е събитие в живота на всеки. Вероятно са блянували да видят, как огромният корпус бавно и тържествено се откъсва от кея под звуците на духовата музика и хвърлените нагоре шапки на изпращачите. Може би са мечтали да застанат на палубата и да усетят в косите си влажната свежест на Гълфстрийма, да попият солените капки на Атлантика и да премрежат поглед към хоризонта, както Колумб, в очакване на нещо ново и добро. Но нямаше да сторят това, защото палубите бяха предназначени за дамите с креолини, мъжете с фракове и за мундирите на морските и армейски офицери. Това предусещано разочарование ги караше да сядат нагъсто един до друг и със сигурността на стадото да посрещнат неудобствата от това пътуване.
- От къде си? – попита го човекът, до който беше седнал мъжът без билет.
- А... – смути се той, неочаквайки някой да го заговори, - българин съм – отговори му на английски и започна да се оглежда, дали не бие на очи.
- Ехей, почти земляк – онзи подаде здрава ръка, за да се запознаят. – Аз съм Драгомир и съм от Загреб.
Мъжът отговори на поздрава с лека усмивка.
- Как те именуват? – попита онзи, като се виждше, че търси някой да си поприказват.
- Никола, Никола ме викат. Никола Секулов – не смееше да влиза в подробности, че то времената бяха едни, не знаеш кой от кои е и какво ти мисли.
Драгомир се оказа приятен човек, който или не се интересуваше от политика, или му беше писнало. Това поуспокои Никола и той се отпусна.
- Накъде си тръгнал? – Драгомир подхвана нормалните за такова пътуване въпроси.
- Към къщи, жена ми е трудна и ще ражда. Писаха ми писмо, че идвало времето. Зная ли, може и да съм го пропуснал? Искам да видя сина си, че то после не се знае.
- Така е, така – съгласи се Драгомир, като с това споделяше хала му. – А откъде знаеш, че ще е син?
- А, сигурен съм.
- Добре, добре – потупа по рамото оптимиста и очите му грейнаха. – То, да ти кажа, вече не знаеш мъжко ли е по-добре или женско. Мъжкото ще ти го вземат на фронта, женското ще ти го насилят, когато загубиш някоя битка. И така батак и инак. Абе, аз викам, к'вото дойде. Бог си знае работата. Как ще го кръстиш?
- Секула – въобще не се поколеба българинът.
- Секула, ей, ха да ти е жив и здрав.
Никола се пренесе далече в мислите си. Не, че беше преставал да мисли за този, кой знае дали роден син, но сега сякаш дългоочакваното събитие, което го хвърли в такова рисковано приключение, придобиваше съвсем реални измерения. Миля по миля се приближаваше към дома и не можеше вече да го спре ни буря, ни война, ни коменданта на кораба. Ако се наложеше щеше да преплува океана и пак да се прибере при Елица и неговия Секула.
- Първа рожба ли ти е?
- Първа – и това обясни на Драгомир целия оптимизъм и упорство, което излъчваше българинът.
- Ей, корави хора сте вие, така да знаеш – събесдникът му изрази това, което мислеше, защото много добре знаеше какво може да е в душата и в патилата на съседа му.
Заговориха се за земята, за дома, за старите приятели, които може би са оцелели и времето някак препусна бързо, подобно на най-големия лайнер в света. Вече вадиха снимките си – кой каквито ги има, за да показват родата си и бяха леко повишили тон, когато при тях дойде един млад негър, облечен в чист, раиран костюм. Виждаше се, че е прислужник на някоя особа. Негърът застана до Никола, поклони се леко и потърси погледа му. Когато българинът го видя – посърна. Веднага го взе за някой от охраната и му минаха едни мисли...
- Сър – каза черният. Никола го гледаше като хипнотизиран и стискаше торбата. – Моят господар ви моли да ме последвате.
Най-малко това очакваше да чуе. Драгомир изгледа спътника си някак особено, дори със завист, за оказаната му, неочаквана чест.
- Твоят господар? – не повярва на ушите си Никола. – Кой е той?
- Нямам разрешение да отговоря на такъв въпрос – беше категоричен костюмираният.
Никола се изправи. Усмихна се някак гузно и бавно започна да се отдалечава навътре в трюма.
- Момче, нещо си сбъркал. Мен тука няма кой да ме търси, никой не ме познава – Никола беше готов да побегне, без да знае накъде.
Когато малко се отдалечиха от редицата, облегнати на стената пасажери, негърът, който го следваше неотклонно му каза тихо:
- Грешите, сър, вие се казвате Никола Секулов. Господарят каза, че не бива да се притеснявате за това, че тук сте без билет.
Никола спря и изтръпна. Не беше за вярване. В този момент капакът на трюма се отвори и лъч естествена светлина озари полумрака на залата. По стълбата заслиза мъж с офицерска униформа.
- Сър, съветвам ви да побързате, защото след малко още веднъж ще бъдат проверени билетите на пътниците.
По всичко личеше, че момчето е право. От крайната страна започнаха да търсят билетите си, а и трима въоръжени моряци вече застанаха зад офицера. Нямаше какво повече да се мисли. Никола тръгна след негъра, пред учудения поглед на Драгомир. Когато стигнаха до стълбата, моряците препречиха пътя им, а офицерът се извърна към тях. Негърът отиде до него, каза му нещо тихо и показа някакъв лист хартия. Офицерът ги погледна учудено, замисли се, после махна с ръка да ги пуснат.
* * *
В просторната каюта беше свежо и уютно. Отвън влизаше мирис на водорасли. На широкия диван седяха трите дами, наредени по възрастта си, а на един фотьоил се беше отпуснал Едуард Кастълбаум и беше скръстил ръце върху бастуна си. Негърът се поклони и излезе. Никола остана прав и поразен от неочакваната среща.
- Седнете – вежливо го покани мъжът.
- Не, не, ще постоя – отказа българинът.
- Сипете си нещо за пиене – посочи с усмвка старецът.
Не му беше нито до пиене, нито до ядене. Отказа.
- Тук е по-добре отколкото долу, нали?
Никола поклати утвърдително лава. Искаше му се да разбере най-после какво става тук, но се въздържа.
- Вие трябва да останете при нас – старецът намести златния си монокъл. – Не можете да се върнете долу, защото ще имате неприятности.
- Аз... тук? – не вярваше мъжът.
- Е, не точно тук, разбира се, ще освободим едната каюта от прислугата. Нали така? – и се обърна към старата дама, която сякаш беше заспала.
- Не ми прилича на благонадежден – каза тя, като го изгледа изотдолу.
- Е, нали знаем... – опита се да оспорва седналият.
- Не можем да знаем всичко – отговорът на жената в черно приличаше на напомняне.
- Така е, но в общи линии нещата са предвидими... и документирани.
- Не бързай, Кастълбаум, има много уловки по пътя. Бъдещето е вероятностно. Резултатите от всяко събитие вече имат случаен характер. Можем само да насочваме, но не и да фиксираме.
- Да, да, Урдур, това е ясно, но имаме ли друга възможност?
- Нямаме, Кастълбаум, никой не можеше да предвиди последната пратка, която натовариха на кораба – жената в жълто се намеси в разговора.
- Права си, Скулд – съгласи се старецът, това никой не можеше да предвиди.
- А някога можеше – Урдур сърдито се изправи, доближи се до Никола и започна да го разглежда отблизо с монокъла си. – Има всички данни – обикаляше го бавно и го изучаваше, сякаш, ще го купува. – Появи се точно в момента, когато нишките се оплетоха, но тази случайност, която ни пречи в случая ни помогна.
- Какво имаш предвид? – попита я Едуард.
- Можеше да го забележат, когато минаваше по талпите, но някой отвлече вниманието на надзирателя. Това си е благосклонна случайност.
- Хм – Кастълбаум бавно се изправи и се доближи до люка. Глътна огромна порция свеж въздух и се обърна към жените. – Не беше съвсем така.
- Какво искаш да кажеш?
- Този, който отвлече вниманието му бях аз.
Трите жени се обърнаха с остри погледи към него.
- Как смееш! – изсъска Урдур.
- Чакай, чакай – вдигна ръце Едуард. – Нямаше друг начин. Сами видяхте, че той се оказа единствения ни шанс.
- Добре, да не мислим повече. Нямаме друга алтернатива. Вернанди – обърна се към най-младата, която до сега гледаше безмълвно, - още тази нощ започвай да тъчеш.
Младата се поклони леко и напусна каютата. Чернодрехата каза:
- Едуард, уморена съм и се оттеглям. Имай грижата този – и посочи Никола с монокъла си – да разбере добре какво се иска от него без да задава много въпроси.
Когато застана до врата се подвууми да натисне дръжката. Обърна се и отново надяна монокъла. Приближи се към Никола и първо го изгледа отново подробно, а после го подуши. На Никола му стана неприятно. Знаеше, че не се е къпал с дни, но знаеше и защо.
- Урдур, моля те – Кастълбаум се доближи до нея.
- Не прекалявай с подробностите! – и го стрелна с остър поглед.
- Спокойно, Урдур, дори да му представя нещата в писмен вид, той пак нищо няма да разбере.
- Не зная, на теб не може да се има доверие.
Жените излязоха, а Никола и Едуард останаха сами.
- Е, сега можеш да поседнеш, дамите ни освободиха от присъствието си – Никола се подчини, не защото искаше да си побъбрят, а понеже краката му се подкосиха. – Най-напред се успокой и помни, че си в сигурни ръце. По-сигурни отколкото беше долу в тъмното, до онзи Драгомир Сабатич, който така любезно си бъбреше с тебе и те предразполагше, а после щеше да те окраде и да те издаде на коменданта.
Никола беше изгубил ума и дума. Информацията, която получаваше и не съвсем разбираше, явно му идваше в повече. Реши да мълчи и да вярва на този човек, защото май друга алтернатива нямаше.
- Тази действителност, която реализирахме... а, разбирай, това което до момента се случи, ще помогне и на твоя съсед. Сега Драгомир ще се прибере поживо-поздраво в Загреб, а иначе това нямаше да се случи. Така че, за разлика от мнителната Урдур, аз смятам, че нещата се развиват напълно благоприятно и едва ли е необходимо да хвърляме толкова емоции в няколко нелепи нарушения на екстемпоралните нишки... а, имам предвид нишките на съдбата, за да ме разбереш по-точно.
Кастълбаум го гледаше и не беше сигурен, дали го разбира, но нямаше време и продължи да разказва:
- Сега ми обещай, че няма да задаваш въпроси. Ще ти разкажа някои неща, които със сигурност ще те шокират. Но ще ми обещаеш, че ще изпълниш стриктно моите напътствия, защото всяко отклонение или свободна воля от твоя страна може да докара такива непредвидими последствия...
- Какви последствия? – не на място се обади Никола.
- Ето, че започна да задаваш въпроси – Едуард се подразни. – Какви последствия? Ами да речем такива, че тази война да не завърши с победа на Антантата. Току виж през 1917 революцията не се спечели от Ленин или Хитлер вземе та влезе в Москва през 1943 и то още преди да е започнала зимата, или пък семейство Розенберг се откаже да продаде чертежите за бомбата на руснаците... както и да е. – Никола гледаше с очи на насекомо. – Само помни, ако нещо объркаш ще се смесят бъдещето с миналото, истината с лъжата, реалността с измислицата и никой няма да може да ни помогне – последните думи изрече бавно и натъртено.
Кастълбаум изчака Никола да се роди отново, след вцепенението, което му подейства, като гилотина и когато реши, че вече е готов все пак да възприема конкретни неща, продължи:
- Коя дата сме днес?
- 1-ви май 1915 година.
- Чудесно – Никола вече можеше да разсъждава. – А къде се намираме?
- На кораба "Лузитания".
- Възхитително! А за къде пътуваме?
- За Ливърпул – отговаряше, като ученик българинът.
- Magnifique! –повдигна трите си събрани пръста Едуард. После го стрелна с осътр, сериозен поглед, престана да мига и започна да му излага съобщения, като от фронтовото информационно бюро: - На 7-ми май 1915 година сутринта около кораба ще има гъста мъгла. Ще се намираме в близост до нос Фастнес-Рок, край бреговете на Ирландия. Капитан Търнър ще пусне корабната сирена, за да съобщи на Британския военен флот своето присъствие. Но кралски крайцери наоколо няма да има. По-късно, когато "Лузитания" приближи пролива "Свети Георги", капитан Търнър ще получи радиограма от която ще разбере, че наблизо е засечена немска подводница U-20. Радиограмата няма да се получи от Адмиралтейството, а от адмирал Куолкъм, командир на противолодъчната флотилия. Капитанът ще поиска да смени курса, но няма да направи това, защото няма да получи разрешение от Адмиралтейството. И Британското Адмиралтейство и самият Уинстън Чърчил ще проявят странна въздържаност, като "Лузитания" няма да се сдобие с официално предупредително съобщение, нито ще има на разположение помощни единици от флота, за да избяга от инцидента. Причините за това, ще се въздържа да ти разкажа. Те са политически... и не само, както се случва винаги – между другото беля по подобна причина ще стане и в Чернобил. U20 ще торпелира "Лузитания". Отстрани ще се наблюдава вторичен, по-силен взрив, който ще довърши кораба. Той няма да е от второ торпедо, а в следствие на тези 3800 кутии със сирене, всред които ти се кри, а на нас ни объркаха екстемпоралните нишки. В тях няма никакво сирене, а муниции, взривни вещества, произведени от компанията „Дюпон”. Осемнадесет минути след торпелирането, корабът ще бъде напълно потопен във водите на Атлантика. От всичките 1959 пасажери ще загинат 1198. Не се притеснявай, ти не си в това число. В действителност с тебе пасажерите са 1960, но ти си тук инкогнито и никога историята няма да отчете официално твоето присъствие. Точно това е важно за нас.
Никола седеше като изваян от Фидий.
- В тази катастрофа ще загина аз – Едуард каза това напълно спокойно, сякаш поясняваше каква марка са пурите му. – Твоята задача е да се хвърлиш във водата от палуба №8, точно в момента, когато спускат спасителната лодка от там – Кастълбаум стана и отключи секретния сейф. Изкара черната си чанта и му я показа. – С тебе трябва да носиш това. Не питай какво има вътре и знай, че ако се спасиш без чантата, по-добре ще е да си загинал. Когато се хвърлиш във водата, чантата трябва да е привързана на врата ти. Ще доплуваш до капака на рояла, който е в гостната на големмия салон, а тогава ще е във водата, на достопочтенно разстояние от потъващия кораб. Ще се хванеш за него. Запомни, няма да се качваш в никоя лодка, дори да те карат насила! Ще изчакаш така. След два часа и единадесет минути до теб ще дойде лодка от спасителния кораб – крайцера "Джуно". Ще го познаеш по надписа на лодката. Тогава ще те приберат и поживо-поздраво ще те отведат в Ливърпул. Няма да се разделяш с чантата. Ясно ли е?
Какво ясно можеше да има в тези иначе подробни детайли, които старият човек разясни – този който след няколко дни щеше да нахрани рибите и го знаеше. Никола разбра, че му желаеха доброто, не от самарянство, а заради една чанта, която, кой знае защо, беше толкова важна. Видя в този човек собственото си спасение и колкото да покаже, че е внимавал в разказа, попита:
- Ясно е, но... какво по дяволите да правя с тази чанта.
- Добре, момчето ми, виждам, че си тук. Какво да правиш ли? Нищо!
Никола разтръска глава.
- Как така нищо – и цялата тази преизподня, която му описа Едуард, беше заради едно "Нищо"?
- Ще я вземеш със себе си и ще я съхраняваш добре. Това е.
- И...?
Кастълбаум пак отиде до прозореца.
- Прав си – говореше сякаш на морските вълни. – Но как да ти обясня? Нататък никой не може да каже какво ще се случи. Такива времена настанаха. Затова Урдур е бясна, защото вече нещата й се изплъзват. Знае ли някой вече как Вернанди ще изплете нишките, къде ще се пресечат в екзовремето... но да не ти пълня главата с неща, които не разбираш – Едуард доближи до Никола и го хвана бащински за ръката. На китката му, под идеалния колосан ръкав се видя да виси навъзник – Вярвай в съдбата дори да загубиш надежда.
Старецът бавно тръгна към вратата на спалнята си, като се подпираше за златната дръжка на бастуна.
* * *