2019 г.
"Духът на самотата ражда илюзии"БНР, "Христо Ботев"
Журито е избрало пиесата всред 131 изпратени драматургични текста от над 100 автора.
Пиесата е реализирана и излъчена по БНР на 12 април 2020 г.
ОТ КУХНЯТА НА СЪЗДАВАНЕ НА ПИЕСАТА
Звукозаписна сесия на оригинална авторска музика към радиопиесата "Вечеря за четири стола", автор: Александър Лютов, режисьор: Митко Новков, автор на музиката: инж. Михайл Михайлов, музиканти: Емил Йорданов – виолончело, Димитър Станков – виола, Петя Димитрова и Негина Стоянова – цигулки. Константин Райдовски – снимки, звукозапис, микс и мастеринг.
Митко Новков
Програма Христо Ботев
Радиотеатър
„Вечеря за четири стола“ – пиесата на пловдивският драматург Александър Лютов, която спечели конкурса за драматургичен текст по случай 80-годишнината на Радиотеатъра. Пиесата е драматичен разказ за фантазиите на една самотна жена, която – всред оглушителната тишина на пустия ѝ апартамент, си въобразява любов, съчувствие, съпричастност и близост. В неподражаемото изпълнение на актрисата Албена Павлова пред нас оживява едно битие, което дотолкова е лишено от топлина, че е склонно да провиди такава дори тогава, когато някой неволно се докосне до нея в автобуса. Задъханото фортисимо се редува с утаяващо се пианисимо, а периодите на кресчендо и декресчендо както в текста, така и в играта не оставят слушателя безразличен и неутрален. За силата на внушението допринася и музиката на Михаил Михайлов, а също и изградената звукова картина от тонрежисьора Гергана Драмалиева.
*
Радиопиесата е спечелила конкурса на екип „Драматургични форми“ на БНР програма "Христо Ботев" за нова радиопиеса, посветен на 80-годишнината на Радиотеатъра
.
Журито е избрало пиесата всред 131 изпратени драматургични текста от над 100 автора.
Радиопостановката на БНР е одобрена за участие и представена сред 642 продукции в конкурсната програма на най-големия европейски медиен фестивал „При Европа” 18 - 25 октомври 2020 г. в Потсдам, Германия.
Пиесата е реализирана и излъчена по БНР на 12 април 2020 г.
ОТ КУХНЯТА НА СЪЗДАВАНЕ НА ПИЕСАТА
Звукозаписна сесия на оригинална авторска музика към радиопиесата "Вечеря за четири стола", автор: Александър Лютов, режисьор: Митко Новков, автор на музиката: инж. Михайл Михайлов, музиканти: Емил Йорданов – виолончело, Димитър Станков – виола, Петя Димитрова и Негина Стоянова – цигулки. Константин Райдовски – снимки, звукозапис, микс и мастеринг.
Митко Новков
Програма Христо Ботев
Радиотеатър
„Вечеря за четири стола“ – пиесата на пловдивският драматург Александър Лютов, която спечели конкурса за драматургичен текст по случай 80-годишнината на Радиотеатъра. Пиесата е драматичен разказ за фантазиите на една самотна жена, която – всред оглушителната тишина на пустия ѝ апартамент, си въобразява любов, съчувствие, съпричастност и близост. В неподражаемото изпълнение на актрисата Албена Павлова пред нас оживява едно битие, което дотолкова е лишено от топлина, че е склонно да провиди такава дори тогава, когато някой неволно се докосне до нея в автобуса. Задъханото фортисимо се редува с утаяващо се пианисимо, а периодите на кресчендо и декресчендо както в текста, така и в играта не оставят слушателя безразличен и неутрален. За силата на внушението допринася и музиката на Михаил Михайлов, а също и изградената звукова картина от тонрежисьора Гергана Драмалиева.
АЛБЕНА ПАВЛОВА
артистката от тази монодрама
ОТКЪСИ ОТ ПИЕСАТА
...
Тиктакане на стенен часовник.
Ето! Това е стенният часовник на съседите. Голямото му и тежко махало реже времето на филийки. Понякога се чува и тук. Колко удара отброява сега?
Чуват се ударите на часовника.
Девет.
Пауза
А този паметник тук, който виси на смучещата северна стена, върху последните тапети, отдавна е застинал.
Часовникът на татко. Много си го обичаше.
„Слушай, Лидка, какъв глас има. Нито тревожен, нито радостен. Просто безстрастен. Такъв трябва да бъде гласът на един часовник – безстрастен”.
Часовникът спря точно, когато татко се помина. Сякаш черпеше живот от неговия. Когато подготвяше траура, освен огледалото, мама покри с черен креп и часовника. Сякаш искаше да погребе и него. Не позволи да бъде ремонтиран.
„Мария, този часовник, така спрял, винаги ще ти напомня за една смърт. Трябва да го поправим. Това е зловещо.”
Петър винаги преувеличаваше.
Петър обичаше да поправя разни неща - доставяше му удоволствие това мълчаливо занимание, но не успя с живота ни. Успя да поправи часовника. Гласът му пак беше безстстрастен. Понякога го виждах как седи на неговия стол и слуша тиктакането му.
Тик-так. Тик-так.
Чува се тиктакането.
„Прекалено е шумен, Мария.”
Беше ми все едно. Този часовник не беше вече същият. Но не позволих да го махне. Не, в тази стая не можеш нищо да махнеш. Можеш само да добавяш. По малко, за малко, внимателно и със страх.
Горчиво
Знаете ли, уважаеми господа, които седите пред мене и натрапвате закостенелите си навици. Колкото и да не ви се иска, но както често се досещате, жената е полигамно същество. Не, че ще си направи харем от наложници с различни размери на половите им дадености. Не, бъдете сигурни, че нещата не се отнасят само до последния дял на учебника по анатомия. С тази заблуда е препълено киното и художествената литература.
Жената има нужда от трима мъже. Един, с който да запълни дома. Един, който да й покаже света. И един, който да я чака, когато животът се срине безнадеждно.
Пауза
Ето го и третия стол.
Пауза.
Ужасно тежи. Все си стои тук, до прозореца. Отдавна не съм забърсвала праха му. Беше се срастнал с масата.
На тази маса закусвахме, обядвахме, вечеряхме. На тази маса пишех домашните си. Тук мама шиеше и кърпеше. Гладехме дрехите си. Татко ремонтираше старата пералня. Само сменяхме покривката: бялата мушама за хранене, старото зелено одеало с четири патенца – за гладене, вестници „Работническо дело” за перанята. Шарената, тежка покрвка оставаше за през деня. Вазичка с вода и изкусвено цвете – момина сълза. Фруктиера с няколко ябълки, гарафа с вода, покрита с бяла кърпичка.
На тази маса още първата нощ поисках Петър да ме обладае. Отказа ми. Било неприлично там където се храним да мърсуваме.
На този стол трябваше да бъде татко, тук мама, а на онези двата моите близначета. Той пак много точно беше успял да планува местата за всеки – винаги изчерпателно и достатъчно. Моите близначета и негови внуци. Тогава масата щеше да бъде пълна с играчки. Покривката щеше да бъде изцапана от боички, а дядо Георги да се сърди, но после да му мине и да целуне едно след друго четири палави бузки.
Пауза
На тази маса дежурният от „Бърза помощ” написа смъртния акт на баща ми. Подаде на мама огледалцето, с което търсеше дъха на татко. С разлят и неразбран почерк попълни набързо графите. Скъса формуляра.
„Пазете го иначе ще имате неприятности.”
И си тръгна. Вестителят на смъртта с камуфлажа на бялата си манта. Безмълвният, рутинен регистратор, чието задължение е да бюрократизира човешката мъка.
Тук – на масата беше положен и ковчегът му. Боядисан с черна боя шпертплат, покрит с бял чаршаф. Даваха ги безплано от Съвета. Гарантираха приличие в последното скръбно дефиле. Краката сочеха на изток – към вратата. Последният костюм на татко с разкопчан колан. Баба издебна момента и пъхна запалена свещ между скръстените му пръсти. Отвън, на коридора, на стената не беше облегнат кръст, а дървена пирамида със звезда. После го вдигнаха четирима непознати, минаха под смълчания часовник и този стол остана завинаги празен.
Хм, какво са столовете без масата, която ги събира.
Тиктакане на стенен часовник.
Ето! Това е стенният часовник на съседите. Голямото му и тежко махало реже времето на филийки. Понякога се чува и тук. Колко удара отброява сега?
Чуват се ударите на часовника.
Девет.
Пауза
А този паметник тук, който виси на смучещата северна стена, върху последните тапети, отдавна е застинал.
Часовникът на татко. Много си го обичаше.
„Слушай, Лидка, какъв глас има. Нито тревожен, нито радостен. Просто безстрастен. Такъв трябва да бъде гласът на един часовник – безстрастен”.
Часовникът спря точно, когато татко се помина. Сякаш черпеше живот от неговия. Когато подготвяше траура, освен огледалото, мама покри с черен креп и часовника. Сякаш искаше да погребе и него. Не позволи да бъде ремонтиран.
„Мария, този часовник, така спрял, винаги ще ти напомня за една смърт. Трябва да го поправим. Това е зловещо.”
Петър винаги преувеличаваше.
Петър обичаше да поправя разни неща - доставяше му удоволствие това мълчаливо занимание, но не успя с живота ни. Успя да поправи часовника. Гласът му пак беше безстстрастен. Понякога го виждах как седи на неговия стол и слуша тиктакането му.
Тик-так. Тик-так.
Чува се тиктакането.
„Прекалено е шумен, Мария.”
Беше ми все едно. Този часовник не беше вече същият. Но не позволих да го махне. Не, в тази стая не можеш нищо да махнеш. Можеш само да добавяш. По малко, за малко, внимателно и със страх.
*
Знаете ли, уважаеми господа, които седите пред мене и натрапвате закостенелите си навици. Колкото и да не ви се иска, но както често се досещате, жената е полигамно същество. Не, че ще си направи харем от наложници с различни размери на половите им дадености. Не, бъдете сигурни, че нещата не се отнасят само до последния дял на учебника по анатомия. С тази заблуда е препълено киното и художествената литература.
Жената има нужда от трима мъже. Един, с който да запълни дома. Един, който да й покаже света. И един, който да я чака, когато животът се срине безнадеждно.
Пауза
Ето го и третия стол.
Пауза.
Ужасно тежи. Все си стои тук, до прозореца. Отдавна не съм забърсвала праха му. Беше се срастнал с масата.
На тази маса закусвахме, обядвахме, вечеряхме. На тази маса пишех домашните си. Тук мама шиеше и кърпеше. Гладехме дрехите си. Татко ремонтираше старата пералня. Само сменяхме покривката: бялата мушама за хранене, старото зелено одеало с четири патенца – за гладене, вестници „Работническо дело” за перанята. Шарената, тежка покрвка оставаше за през деня. Вазичка с вода и изкусвено цвете – момина сълза. Фруктиера с няколко ябълки, гарафа с вода, покрита с бяла кърпичка.
На тази маса още първата нощ поисках Петър да ме обладае. Отказа ми. Било неприлично там където се храним да мърсуваме.
На този стол трябваше да бъде татко, тук мама, а на онези двата моите близначета. Той пак много точно беше успял да планува местата за всеки – винаги изчерпателно и достатъчно. Моите близначета и негови внуци. Тогава масата щеше да бъде пълна с играчки. Покривката щеше да бъде изцапана от боички, а дядо Георги да се сърди, но после да му мине и да целуне едно след друго четири палави бузки.
Пауза
На тази маса дежурният от „Бърза помощ” написа смъртния акт на баща ми. Подаде на мама огледалцето, с което търсеше дъха на татко. С разлят и неразбран почерк попълни набързо графите. Скъса формуляра.
„Пазете го иначе ще имате неприятности.”
И си тръгна. Вестителят на смъртта с камуфлажа на бялата си манта. Безмълвният, рутинен регистратор, чието задължение е да бюрократизира човешката мъка.
Тук – на масата беше положен и ковчегът му. Боядисан с черна боя шпертплат, покрит с бял чаршаф. Даваха ги безплано от Съвета. Гарантираха приличие в последното скръбно дефиле. Краката сочеха на изток – към вратата. Последният костюм на татко с разкопчан колан. Баба издебна момента и пъхна запалена свещ между скръстените му пръсти. Отвън, на коридора, на стената не беше облегнат кръст, а дървена пирамида със звезда. После го вдигнаха четирима непознати, минаха под смълчания часовник и този стол остана завинаги празен.
Хм, какво са столовете без масата, която ги събира.