Да, негови са незабравимите томчета на "Лиско", които са изпълнени с житейска философия и тънък политически протест, което, според мен, прави автора българския Алън Милн. Всички, родени през миналия век сме гледали куклената пиеса за "Шестте пингвинчета" и много други.
Борис Априлов е познат добре и в киното сценарист, като е достатъчно да споменем филма "Петимата от Моби Дик".
Но малко читатели знаят, че той е превъзходен маринист. Това му призвание идва от безпределната му любов към морето. По ония времена, когато хората познаваха морските яхти само от киното и от някои книги, той имаше собствена яхта, с която удовлетворяваше порива си за свобода и амбицията да се опълчи пред морските стихии.
Неслучайно му бяха измислили прякора "Ахо-то", който произлиза от Ахасфер - "Скитникът евреин".
Неговата дъщеря, Джина Василева, с огромна амбиция и любов се опита да възкреси несправедливо позабравения образ на Борис Априлов, като издири, класифицира и архивира творчеството му. В тази обемна работа тя откри един започнат и недовършен (поради смъртта на автора) роман, а именно "Сляпо плаване".
Двадесетина страници текст обещаваха луди и невъзможни морски истории, такива, каквито той обичаше.
 |
| Снимка от: https://borisaprilov.wordpress.com |
Чест прави на Джина, че в благородния си порив реши да възроди последните творчески дни на "Ахото", като инициира конкурс за Довършване на романа "Сляпо плаване".
Конкурсът беше обявен в чрез сайта "Буквите" и беше задействан.
Историята познава и други случаи, когато в изкуството на големите автори се намират последните им произведения, за съжаление недовършени. И в операта и в симфоничното изкуство, ние сме свидетели и консуматори на това, без дори, понякога, да знаем.
Не е лесно да поемеш отговорността и риска да довършиш произведение на такъв литературен колос. Необходим е кураж и отговорност.
Аз се реших....
Прочетох почти всичко негово, амбицирах се да вляза "под кожата му". Обзе ме съмнение - кой си ти, да дописваш Борис Априлов? Постепенно открих нещичко, към което се вкопчих, като за спасителна сламка. Начинът на изразяването ми беше доста близък до неговия или успях донякъде да сведа моя до неговия. Открих сходни емоции, мен също ме блазнеше морето (аз съм шкипър трети клас) и харесвам, когато действителността не се реализира по обичайните, очаквани начини. Трябваше само да се почувствам свободен (като него), да развинтя фантазията си и да го следвам, макар от там, от небитието....
Получи се.
Някога, когато се видим... там, във вечността, той ще ми посочи къде съм сгрешил. Пък може и да ме потупа по рамото.
*
В последствие Джина Василева написа свой роман-продължение, в който вплете нейните спомени, семейни лица и приятели.
*
ОТКЪС от моя РОМАНА
...
През една ветровита вечер, в едно продънено бунгало, до едно зимно море измъчвах стара пишеща машина. Пишех на бял лист с индиго и тънък пилюр. Лостчето на точката беше закривено и често изреченията ми нямаха край. Тази безкрайност не успя да изчерпи неотразимата амбиция. Ударите пропадаха някъде в дълбокото и не оставяха нужната следа по бялото поле на хартията. Оставаше само натрапчивата им акустика, която съдбоносно отекваше в съсредоточеното ми съзнание. Старата машина не обичаше празните интелектуални попадения и затова ги заличаваше с белота. И веднъж, когато пълноценно бях описал “Страноприемницата Бенбоу” и се канех да поканя в нея Черното куче, на вратата се почука. Не чукаше капитан Бил, чукаше се на вратата на бунгалото. Предвид съвсем мъртвия месец за пребиваване в лятната курортна колония, по-вероятно беше на вратата да е капитан Бил, с далекоглед под мишница и белег на бузата “да речем, ако обичаш, че тази буза е дясната”. Тъкмо се бях облегнал назад, с усещането за уют в стаичката, контрастиращ на циклона навън и се замислях над личността на Стивънсън. Предстоеше ми да сложа точка на последния абзац, но при тази машина, както поясних, това нямаше значение. Пръстът ми увисна над клавиатурата. Оставете това, но и вратата се отвори. Не само се отвори, но и някой ме повика по име. И вместо кой да е логичен индивид да се изправи в тъмното, било той пощальонът, пазачът, странник или дори куче, там нямаше никой. Нито пред вратата, никой на пътеката, нито при стаята на пазача, както внимателно проверих. Само едно море, което не се беше научило да говори членоразделно, дори нямаше вятър, който пък е майстор на потропванията по чужди врати, но не знаеше името ми.
Рано или късно в живота на човека се случват и такива неща - това установих след дълго разследване. Вероятно е твърде обичайно някой да се материализира от идеите на настойчивия автор. То, нашият живот е бледо отражение на света на идеите и току си се замислил накриво - и ето ти чудовище. Моето спасение беше, че мислих за Стивънсън, като за добър човек, в което отдавна бях убеден. Всеки има задължението да преживее отварянето на една врата от нищото и някой да го повика, без да се покаже, но не само това, а да се появи отново, когато най-малко очакваш.
Вятърът влезе без да почука. Опънахме грота. Наредих ляв галс на курс байдевинд. Освободих Брили от вахта и застанах на щурвала. Бях сам с моите мисли под онова тъмно-лилаво небе, което и сега си спомням. Имаше нещо различно в цвета на нощта. Звездите се губеха. Погледнах напред. Там хоризонтът беше отбелязан като леко заоблена, синкава черта, разграничаваща небето от тъмно-лилавото на морето. Невиждана картина ми представяше днес естеството. Едно нарисувано пространство, набързо щриховано от Бог. Неповторима картина. Колкото семпла, толкова и всеобхватна. Нещо като онзи ден от сътворението, когато Творецът току що е разделил земята от морето, но още не се е погрижил за звездите. Струваше ми се, че някакви звезди биха ми дошли в повече. Биха натежали прекалено в този симетричен свят на разделени бездни. Беше тъмно и все пак светлината присъстваше навсякъде. Аз виждах всичко това. Тази картина ми беше предоставена, за да я видя.
Неимоверна тишина. Не скърцаше грота. Не пляскаха вълни о борда. Не плющеше платното. Естеството ме подготвяше за нещо, което ей сега ще се случи. Избърсах с длан челото си и стиснах до синьо щурвала.
Изведнъж яхтата се наддигна. Запълзя по водния хълм, който дойде от нищото. Прескочи го и рухна в долината на следващата вълна. Малко позакъснял плясък възвърна звука в света. Пяна се наддигна, а носът гребна вода. Последва втора вълна, после трета. Набързо успях да сваля плтната. Нямаше време за плаваща котва. Шквалът връхлетя.
Сега бях и капитан Кук, и Лаперуз, и Дюмон Дюрвил. Яздех по Ревящите четирсет. Заобикалях Нос Хорн. Търсих Нова земя, която щях да притежавам като завоевател или корабокрушенец.
Вятърът ме връхлетя, наостри всички мачти и засвири по виолончелото на такелажа. Отпред, призрачно-синьото на хоризонта изчезна. Лилава стена от вода се изправи. Деветата вълна отнесе бушприта. Тонове вода се стовари и пречупи грот-мачтата, която изсъска и се срути върху бизана. Помете и него. Щуртросите се скъсаха като конец и яхтата остана под управлението на вълните. Наведохме се силно наляво. После се поклонихме надясно, толкова надясно, че завързаното ми за кормилото тяло увисна вертикално над водата. Тежкият фалшкил се опълчи и не позволи да се преобърнем овъркил. Като клатеща се кукла се накланяхме насам-натам, докато този танц утихна.
Утихна и вятърът. Шквалът се изнесе, както беше дошъл - по терлици. Скоро небето показа звезди. Лилавият отенък на нощта придоби призначно сфумато. Отнякъде се разстели мъгла, която пъплеше над укротеното море и обхващаше всичко наоколо.
Стоях вързан, мокър и посинен и гледах неповторимия спектакъл. Вече не бях Магелан, може би бях матросът Ръдърфорд.
И тогава го видях!
Нямаше съмнение, че е той! Това призрачно сияние, този остър контур, изплувал от същността на мъглата, тази пъклена тиишина, с която наметна забравеното море и погълна и плисъка на последните неукорени вълни, и приглушеното хлипане на Мерилин. Точно тогава луната освети левия борд, за да открои черния надпис “Walrus”. Такелажът висеше като изгнила тръстика, платна въобще нямаше, а фокът беше прекършен до половината. Стисках руля и чаках. Чаках да минем през него в омарата на неговата невъзможност. Чаках да чуя и нещо, което не закъсня. Като дълбоко и измъчено ридание на преграхнала хала:
- Darby McGraw! Darby McGraw! Darby, give me rum !
Нямаше съмнение, това беше “Морж” - призрачният кораб на Капитан Флинт.
Обърнах се към Брили, за да съм сигурен, че и той е видял същото, да потвърди и докаже, че това не е мое видние, не е среднощна халюцинация, създадена от опънатия такелаж на нервите ми. Брили го нямаше. Дали беше останал в каютата, мръсникът? Дали беше отишъл да утешава Мерилин или, мътните го взели, беше станал храна на рибите?
Вятърът леко ни тласна напред. “Ахасфер” потрепна и се запъти право към левия борд на “Морж”-а. Знаех какво трябва да се случи, но въпреки това стиснах кормилото и присвих очи. Яхтата се вряза в кораба на Флинт като в пушек. Премина през него, без дори да каже “ох”. Обърнах се. Отзад нямаше ни луна, ни кораб, ни Флинт. Така и трябваше да бъде. Зарадвах се, че аз единствен бях свидетел на нощното ментално съприкосновение. Какво разбираше един застаряващ плажен спасител от кораби-призраци? Какво разбираше една холивудска курва от оживелия герой на Стивънсън. Разбирах аз, чийто живот премина в екипажите на минали и настоящи пирати, аз, който успях да се съхраня, аз, комуто нищо пиратско не ми е чуждо в този пиратски свят.
На сутринта морето беше тихо. Небето се докосваше до него и драскаше тъмносин хоризонт. Повдигнах ръка и го докоснах. Беше мек и еластичен. Нтиснах по силно и той поддаде. Май небето и морето смениха местата си.
Сянка и светлина се омесиха в съвършенство. Морето заприлича на Гоголова степ. Исполинска четка нацапа кичури от розово-зелено злато. Не се появиха синовете на Тарас, както очаквах. Дявол я взел, прекрасна степ!
Пейзажът-стихия се прероди в пейзаж-руина. Съкрушителните сили настаниха хаоса в околния мираж. Бог знае откъде се взе всичко това. Течението донесе върволица от предмети, обладани и обитавани от забравени мъртви души, отломки от бита и суетата, като предупреждение, като прокудена колекция на Плюшкин. Донесе и едно ковчеже, което силно удари борда на “Ахасфер”. Бам!
Уморени и мокри, посивели и унили, гледахме как дървоядът на ентропията е започнал да сдъвква и нашата яхта. Дъвчеше и нас, както Уголино дъвче тила на Руджиери. Нямахме управление, нямахме мачти, нямахме навигация, нямахме мечти.
- Особена е романтиката на Гогол - казах и го номинирах. И имаше защо. Бях сигурен.
- Този сандък защо чука о борда? - попита Брили, мокър като мишка.
- Щом чука трябва да му отворим. Може да е съкровище.
- Да, или някой вътре се е изсрал.
- Качвай го и да видим какво можем да спасяваме.
Течението ни поде бавно, бавно в някаква сляпа посока.
ПОЛЕЗНИ ЛИНКОВЕ