Какво е “котката на Шрьодингер”? Книгата или мисловния експеримент? По-добре е да прочетете книгата. Не е сигурно, че ще разберете експеримента (а и никой не очаква това от вас, докато четете една прозаична книга), но със сигурност можете да се насладите на езика, приумиците и причудите му, задъхания слог и… всъщност, вероятно е по-добре да не отваряте кутията. Но книгата трябва да бъде отворена.
Издателство "АРС"
*
ISBN 978-954-9857-24-5
Александър Лютов, 2009 г.
Корица и библиотечно оформление: Огнян Георгиев
Формат 32/70/100.
Печатни коли 3,75.
“Библиотека “Prima vista” се публикува
под общата редакция на Валентин Дишев
Тази книга се издава след конкурс на Издателство “Арс” за
дебют - раздел “Проза”.
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
и зимата да свърши изведнъж...”
Тази година зимата закъса. Уж ù дойде времето на
календара, пък е някак меко и лигаво. Нищо, че е де-
кември. Мъгла, мъгла, не щеш ли - пекне и започвам да
кихам. Бъркам се с пролетта, когато ме измъчва сенната
хрема. Бъркам в джоба за рецептата с хомеопатични
лекарства.
календара, пък е някак меко и лигаво. Нищо, че е де-
кември. Мъгла, мъгла, не щеш ли - пекне и започвам да
кихам. Бъркам се с пролетта, когато ме измъчва сенната
хрема. Бъркам в джоба за рецептата с хомеопатични
лекарства.
Rp:
1) Apis mellifica 30CH
2) Sulfur 30 CH
3) Sabadilla 9CH
Съби Недялков, 43 год.
2) Sulfur 30 CH
3) Sabadilla 9CH
Съби Недялков, 43 год.
Вероятно заради глобалното затопляне, но си мисля ,
че времето окончателно се е променило. А тя – пролетта,
още не е заченала. Ще ми се някой расов харамия да ù
закваси утробата, но намирам само микроби, бактерии,
някакъв нов грип, минувачи, локви, гримаси. Калпав
ден – нито есен, нито зима.
че времето окончателно се е променило. А тя – пролетта,
още не е заченала. Ще ми се някой расов харамия да ù
закваси утробата, но намирам само микроби, бактерии,
някакъв нов грип, минувачи, локви, гримаси. Калпав
ден – нито есен, нито зима.
2
Суицидно средство
с презентативна функция.
Суицидно средство
с презентативна функция.
Намествам вратовръзката. Стяга ме. Мразя врато-
връзките. Мисля само за врата си. Правя смешни дви-
жения; сякаш съм в иглено ухо. Чувствам се като чужде-
нец в екзотична страна, ползващ традиционното им
облекло.
Днес е важен ден – ден за вратовръзка.
Суетня около мен. Жена ми. Много е досадна, особе-
но сутрин. Най-вече, когато трябва да слагам врато-
връзка. Оглежда ме, поправя ме, кордисва ме. Изди-
вявам. Рошава и неумита, в старата ми бархетна пижама.
Скъсано копче открехва многоетажна плът. Ще ме це-
луне. Ще пусне в лицето ми застоялата нощ.
- Стига, де! – побутвам я.
- Съби, нервен си от сутринта – прави откритие. - Ще
имаш важен ден.
Тя всичко знае. Гледа към вратовръзката.
- Слагам я заради една уличница – отмества се. Знае,
че ме дразни. Знае, че я лъжа. Никога не ме ревнува.
- Върви, няма да ти преча.
Разхлабвам примката. Сутрешен хлад. Вдишвам.
Вратовръзка. Средство за доброволно самоудушава-
не с представителни амбиции.
връзките. Мисля само за врата си. Правя смешни дви-
жения; сякаш съм в иглено ухо. Чувствам се като чужде-
нец в екзотична страна, ползващ традиционното им
облекло.
Днес е важен ден – ден за вратовръзка.
Суетня около мен. Жена ми. Много е досадна, особе-
но сутрин. Най-вече, когато трябва да слагам врато-
връзка. Оглежда ме, поправя ме, кордисва ме. Изди-
вявам. Рошава и неумита, в старата ми бархетна пижама.
Скъсано копче открехва многоетажна плът. Ще ме це-
луне. Ще пусне в лицето ми застоялата нощ.
- Стига, де! – побутвам я.
- Съби, нервен си от сутринта – прави откритие. - Ще
имаш важен ден.
Тя всичко знае. Гледа към вратовръзката.
- Слагам я заради една уличница – отмества се. Знае,
че ме дразни. Знае, че я лъжа. Никога не ме ревнува.
- Върви, няма да ти преча.
Разхлабвам примката. Сутрешен хлад. Вдишвам.
Вратовръзка. Средство за доброволно самоудушава-
не с представителни амбиции.
3
Пушенето сериозно
уврежда вашето здраве
Пушенето сериозно
уврежда вашето здраве
Магазинът е на майната си. Пуша и карам. Изпушвам
докато стигна там. Симеон би трябвало да е магьосник.
Играч. Нито фасада, нито изглед, като барака. Бидон-
вили, наредени пред нечии затворени очи. Надписи –
кажи-речи никакви. Фриз с блажна боя. Няма стикер,
няма неон. “Масла и автоаксесоари” – написано с боя и
стара четка. Леко закривен транспарант на изветряла
реклама: една голяма капка масло се е приготвила да
капне, а отдолу нечетливи думи на английски.
Паркирам. Моят хюндай до белия кадет на оня. Моя...
хм.
- Здравей, колега! – Божидар. Мрази ме.
- Здравей! – мразя го.
- Много си подранил.
- Симеон тук ли е? – пускам малкото име на шефа.
Продавачът в магазинчето не може да си го позволи.
- Господин Жечев още не е дошъл. Шефът идва, ко-
гато иска.
Едрозъбият не може да знае, че съм изкарал на шефа
му два изпита по математичен анализ. Спал съм всред
вонята на неговия пиянски бълвоч. Затова му задигнах
гаджето. Грозила. Групата обичаше мен – колегата с
калпавото име. Царското име обу ботуши на абсол-
вентската вечер, такива, с рошав кожен кант под кос-
тюма.
- Едно кафенце, Събчо?
Знае, че не пия кафе. Кръвното... хипертония. Жената
на един приятел го обиждаше така – “Хипертоник!”.
Подобно на пухкавото мече от кукления театър, което
обиди приятеля си: “Паралелепипед!”
Събчо!?
“Човек си идва с името” – говорят. Каквото името,
такъв и човекът. Ужас! Най-слабото ми място. Кръщел-
ното. Пукнатина от вписването ми в регистъра – книгата
за гости.
- Благодаря, не пия нищо с кофеин.
- О, не ставай роб на жълтите вестници. Пълна
самоизмама е, че кафето вдига кръвното. По-скоро
действа диуретично.
- Просто не обичам кафе.
- Тогава да пушим?
- Може.
- Вземи! Басма тютюн. Без катран и никотин.
- Обичам си моите цигари! – преглъщам.
Оня бърка в канадката и щраква със сребриста
запалка.
- Зипо, а? Какво ще кажеш?
- Менте...
- Менте, другия път. Кръсникът я донесе.
- Ти нямаш кръстник. Казах ти. Не си кръстен, атеист
си, като Ленин. На мафиот не ми приличаш. Този ти е
кум. Като Кумчо Вълчо. Като...
- А ти знаеш ли какво продаваш, какво пиеш, какво
ядеш? Да живее ментето, защото всеки ден си с ново!
Светът е магазин за 1 лев.
Пушим.
Кашлям.
- А, видя ли, кашляш? Гледай! – поставя цигара до
стъклото, където се стели димът на моята. - Виждаш
ли? – очите му пълни луни.
- Какво?
- Виж моя пушек, виж твоя!
- Да бе, твоят е по-хубав.
- Теб лъжа, мен истина. Димът на басмата е синкав и
лек. Ефирен. Твоят е кафяв и тежък. Едва пъпли ниско
до земята. Претъпкан е със сажди и катран.
- 10 -
Мама ти стара, ще ми обиждаш пушека! Когато съм
го гълтал, баща ти те е пляскал по врата превантивно, за
да не счупиш стомната.
- Карай, да сме живи и здрави – се задоволявам да
кажа.
- Не, това не говори в полза на здравето.
Пушим. Иначе работата ще иде на кавга
4
Реанимация
докато стигна там. Симеон би трябвало да е магьосник.
Играч. Нито фасада, нито изглед, като барака. Бидон-
вили, наредени пред нечии затворени очи. Надписи –
кажи-речи никакви. Фриз с блажна боя. Няма стикер,
няма неон. “Масла и автоаксесоари” – написано с боя и
стара четка. Леко закривен транспарант на изветряла
реклама: една голяма капка масло се е приготвила да
капне, а отдолу нечетливи думи на английски.
Паркирам. Моят хюндай до белия кадет на оня. Моя...
хм.
- Здравей, колега! – Божидар. Мрази ме.
- Здравей! – мразя го.
- Много си подранил.
- Симеон тук ли е? – пускам малкото име на шефа.
Продавачът в магазинчето не може да си го позволи.
- Господин Жечев още не е дошъл. Шефът идва, ко-
гато иска.
Едрозъбият не може да знае, че съм изкарал на шефа
му два изпита по математичен анализ. Спал съм всред
вонята на неговия пиянски бълвоч. Затова му задигнах
гаджето. Грозила. Групата обичаше мен – колегата с
калпавото име. Царското име обу ботуши на абсол-
вентската вечер, такива, с рошав кожен кант под кос-
тюма.
- Едно кафенце, Събчо?
Знае, че не пия кафе. Кръвното... хипертония. Жената
на един приятел го обиждаше така – “Хипертоник!”.
Подобно на пухкавото мече от кукления театър, което
обиди приятеля си: “Паралелепипед!”
Събчо!?
“Човек си идва с името” – говорят. Каквото името,
такъв и човекът. Ужас! Най-слабото ми място. Кръщел-
ното. Пукнатина от вписването ми в регистъра – книгата
за гости.
- Благодаря, не пия нищо с кофеин.
- О, не ставай роб на жълтите вестници. Пълна
самоизмама е, че кафето вдига кръвното. По-скоро
действа диуретично.
- Просто не обичам кафе.
- Тогава да пушим?
- Може.
- Вземи! Басма тютюн. Без катран и никотин.
- Обичам си моите цигари! – преглъщам.
Оня бърка в канадката и щраква със сребриста
запалка.
- Зипо, а? Какво ще кажеш?
- Менте...
- Менте, другия път. Кръсникът я донесе.
- Ти нямаш кръстник. Казах ти. Не си кръстен, атеист
си, като Ленин. На мафиот не ми приличаш. Този ти е
кум. Като Кумчо Вълчо. Като...
- А ти знаеш ли какво продаваш, какво пиеш, какво
ядеш? Да живее ментето, защото всеки ден си с ново!
Светът е магазин за 1 лев.
Пушим.
Кашлям.
- А, видя ли, кашляш? Гледай! – поставя цигара до
стъклото, където се стели димът на моята. - Виждаш
ли? – очите му пълни луни.
- Какво?
- Виж моя пушек, виж твоя!
- Да бе, твоят е по-хубав.
- Теб лъжа, мен истина. Димът на басмата е синкав и
лек. Ефирен. Твоят е кафяв и тежък. Едва пъпли ниско
до земята. Претъпкан е със сажди и катран.
- 10 -
Мама ти стара, ще ми обиждаш пушека! Когато съм
го гълтал, баща ти те е пляскал по врата превантивно, за
да не счупиш стомната.
- Карай, да сме живи и здрави – се задоволявам да
кажа.
- Не, това не говори в полза на здравето.
Пушим. Иначе работата ще иде на кавга
4
Реанимация
- Здрасти Мони! Как сме днес?
“Как сме днес?” – комплексната форма се употребява
от лекарите на сутрешна визитация в реанимацията. Пита
защо съм се лъснал, като стар файтон. Гледа хюндая.
- Имам сериозни затруднения, дойдох да ги обсъдим.
- Върви ли? – сочи с брадичка колата.
- Трябва да говорим за сделката с автостопанството!
- Сменяй по-често маслата. Казвам ти, като човек,
който търгува с масла.
- Мони, там положението е неудържимо. Стоката е
предплатена, а няма доставка.
- Пази двигателя, че после няма да мога да я продам.
Ще ù падне компресията.
- Ще ни съдят... – почти изкрещявам.
- Кой ще те съди, бе? – Симеон се обръща гърбом.
- Защо моите доставки остават винаги последни? –
изсъсквам.
- Съби, виж там .... Сега съм на зор.
- 11 -
Магазинерът гледа самодоволен. Пуши. Бих го
фраснал. Но Мони не, защото няма да си обърне другата
страна.
- Масла, Съби. Истината е в маслата.
Ще се караме.
...
“Как сме днес?” – комплексната форма се употребява
от лекарите на сутрешна визитация в реанимацията. Пита
защо съм се лъснал, като стар файтон. Гледа хюндая.
- Имам сериозни затруднения, дойдох да ги обсъдим.
- Върви ли? – сочи с брадичка колата.
- Трябва да говорим за сделката с автостопанството!
- Сменяй по-често маслата. Казвам ти, като човек,
който търгува с масла.
- Мони, там положението е неудържимо. Стоката е
предплатена, а няма доставка.
- Пази двигателя, че после няма да мога да я продам.
Ще ù падне компресията.
- Ще ни съдят... – почти изкрещявам.
- Кой ще те съди, бе? – Симеон се обръща гърбом.
- Защо моите доставки остават винаги последни? –
изсъсквам.
- Съби, виж там .... Сега съм на зор.
- 11 -
Магазинерът гледа самодоволен. Пуши. Бих го
фраснал. Но Мони не, защото няма да си обърне другата
страна.
- Масла, Съби. Истината е в маслата.
Ще се караме.
...
17
Ще вея пъпната си връв, като знаме на новия
ред.
Нека измайсторим свят.
С две ръце, да мачкаме калта и хаоса, да гледаме
кашата отвън. Първо ще майсторим човеци. Ще набавим
дебели въжета, такелаж от отдавна потънали кораби.
Да има приемственост. Да възпроизведем реда. За нерви,
жили и вени ще ги ползваме. Голи ще ги направим. Мъж
и жена ще ги направим. Ще ги пуснем да се плодят.
Ще създадем клубове за танци. Че къде иначе ще се
срещнат, преди да се чифтосат. Да станат много. Колкото
повече, по-добре. Всички ще потребяват. Много ще по-
требяват. Ще им създадем потреби от каквото намерим.
Важно е да са много и различни. Ще ги научим от какво
имат нужда. Ще дадем на съседите им повече, за да
могат и те да поискат.
Ще им направим една гора. Ще я кръстим “Гора”.
Нека правят каквото искат там. Ще бъдат свободни.
Ще ги пазим. Ще създадем специална машина за пазене.
Ще я смазваме редовно. Те ще разберат, че се грижим
за тях. Ще им бъде драго да са гледани. Ще ни благо-
дарят по четири пъти на ден.
Ще им напишем книги, много и различни, за да не
знаят коя е истинската. Няма нужда да ги гоним от тази
Гора. Нито едно дърво не е ашладисано с познанието.
...
24
Вила Велекула
С две ръце, да мачкаме калта и хаоса, да гледаме
кашата отвън. Първо ще майсторим човеци. Ще набавим
дебели въжета, такелаж от отдавна потънали кораби.
Да има приемственост. Да възпроизведем реда. За нерви,
жили и вени ще ги ползваме. Голи ще ги направим. Мъж
и жена ще ги направим. Ще ги пуснем да се плодят.
Ще създадем клубове за танци. Че къде иначе ще се
срещнат, преди да се чифтосат. Да станат много. Колкото
повече, по-добре. Всички ще потребяват. Много ще по-
требяват. Ще им създадем потреби от каквото намерим.
Важно е да са много и различни. Ще ги научим от какво
имат нужда. Ще дадем на съседите им повече, за да
могат и те да поискат.
Ще им направим една гора. Ще я кръстим “Гора”.
Нека правят каквото искат там. Ще бъдат свободни.
Ще ги пазим. Ще създадем специална машина за пазене.
Ще я смазваме редовно. Те ще разберат, че се грижим
за тях. Ще им бъде драго да са гледани. Ще ни благо-
дарят по четири пъти на ден.
Ще им напишем книги, много и различни, за да не
знаят коя е истинската. Няма нужда да ги гоним от тази
Гора. Нито едно дърво не е ашладисано с познанието.
...
24
Вила Велекула
Тръгвам с явното намерение да се прибера у дома,
като човек. По навик вдигам ръка за такси и тя си остава
така – вдигната, като амбициозен ученик.
- Хайде бе, докога ще стоиш като регулировчик – из-
ломотва сърдития таксист и превърта гуми, когато му
отказвам курса.
Продължавам пеша и ... в една сладкарничка. Зная,
че там се сервира алкохол. Бяло найлоново перде, изгу-
било отдавна своето бяло.
Присядам на маса до алуминиевата дограма, в ъгъла
край пердето, при тъмния цокъл на стената. Всички маси
са заети от самотници. Дори някои ядат торта. Поръчвам
водка и пуша. Като комин, като локомотив, като старец,
разказващ спомени на своите внуци.
Един глас, особен, непривичен, неестествен, но опти-
мистичен и топъл ме изкарва от унеса. Сякаш ме кани
да си поиграем. Да поритаме топка или да направим ня-
коя върховна беля.
- Може ли да седна до теб? – надзърта гласът.
Махам с ръка в знак на съгласие. Дори решавам да
се представя, както си му е редът. Примерно: „Недялков
– инженер-физик, м-м-ного ми е приятно.”. Тогава виж-
дам лицето отсреща. Маскарад. Слабичка женица,
сбръчкано лице, полято с лунички. Нескопосано червило.
Коса на клечки, завързана на две плитки. Всяка със собс-
твено мнение за пространството. Като виждам кръпките
по дрехите, ми става ясно. Клошарка! Жегва ме пареща
мисъл, че сега ще ми иска пари. Отдавна изпитвам ужас,
когато ми искат пари.
- Ти как се казваш? – пита с почти детски глас и ме
гледа право в очите.
- Петър – изломотвам първото име, което ми идва.
- Здрасти – подава ми тя ръка и почти се навежда да
ме целува. Аз съм Пипилота Виктуалия Трансперанта
- Да бе, да , още малко и Дългото Чорапче.
като човек. По навик вдигам ръка за такси и тя си остава
така – вдигната, като амбициозен ученик.
- Хайде бе, докога ще стоиш като регулировчик – из-
ломотва сърдития таксист и превърта гуми, когато му
отказвам курса.
Продължавам пеша и ... в една сладкарничка. Зная,
че там се сервира алкохол. Бяло найлоново перде, изгу-
било отдавна своето бяло.
Присядам на маса до алуминиевата дограма, в ъгъла
край пердето, при тъмния цокъл на стената. Всички маси
са заети от самотници. Дори някои ядат торта. Поръчвам
водка и пуша. Като комин, като локомотив, като старец,
разказващ спомени на своите внуци.
Един глас, особен, непривичен, неестествен, но опти-
мистичен и топъл ме изкарва от унеса. Сякаш ме кани
да си поиграем. Да поритаме топка или да направим ня-
коя върховна беля.
- Може ли да седна до теб? – надзърта гласът.
Махам с ръка в знак на съгласие. Дори решавам да
се представя, както си му е редът. Примерно: „Недялков
– инженер-физик, м-м-ного ми е приятно.”. Тогава виж-
дам лицето отсреща. Маскарад. Слабичка женица,
сбръчкано лице, полято с лунички. Нескопосано червило.
Коса на клечки, завързана на две плитки. Всяка със собс-
твено мнение за пространството. Като виждам кръпките
по дрехите, ми става ясно. Клошарка! Жегва ме пареща
мисъл, че сега ще ми иска пари. Отдавна изпитвам ужас,
когато ми искат пари.
- Ти как се казваш? – пита с почти детски глас и ме
гледа право в очите.
- Петър – изломотвам първото име, което ми идва.
- Здрасти – подава ми тя ръка и почти се навежда да
ме целува. Аз съм Пипилота Виктуалия Трансперанта
- Да бе, да , още малко и Дългото Чорапче.
- От къде ме познаваш?
- Хайде стига, имам си проблеми. Един лев стига ли
ти?
Поглежда учудено, сякаш се опитвам да я дръпна за
плитките.
- А на теб един лев стига ли ти? Какво можеш да
имаш за един лев?
- Слушай, ще ти дам 10 лева, но ме остави! – вече
твърдо съжалявам за случайността.
- За 10 лева можеш да си купиш 8 ябълки, ама големи.
16 мандарини, 20 пакетчета семки, 32 вафли или можеш
да храниш канарчето си половин година.
Онемявам.
- Да – или 4 пакета цигари. – горчиво преценявам, че
това ще е последната ми реплика.
- А защо трябва да си купуваш толкова много плодове,
когато растат в градината извън града?
Наистина, защо ли?
- А на какво обичаш да играеш? – вече не се учудвам
на нейните въпроси, уморен съм и зная, че не мога да я
изгоня.
Хм... играя си на шикалки с моята биография.
- А играл ли си някога на “Прави като Йон”?
Да, играх на “Прави като Симеон”.
- Ходил ли си на пътешествие? – продължава да ме
засипва с въпросите си, като че ли не се интересува дали
ù отговарям.
Разбира се. Редовно. До близкия ДАП, до далечния
ДАП. Това са острови, които скоро бяха открити. Екзо-
тични и с неясни археологически забележителности.
Някои от тях от утрешния ден.
- Виждал ли си морето?
Да, морето. Редовно пътешествам и до него. Само
че все го няма. Закрили са го с черен креп.
- Колко е голяма твоята къща?
Около деветдесет квадрата. Търсих нещо по-малко,
защото наемите скочиха.
- А можеш ли да събереш в нея всички свои приятели?
Приятели ли? Аз имам много приятели. Примерно
Учителя... Не, той няма да дойде. Не обича жена ми.
Още оттогава, когато се ожених и напуснах
“Каюткомпанията”. Може би ... не, той е саможив. Мони
– абсурд. Те, някои, заминаха...
Сервитьорката донася чиния с огромно парче торта.
“Пепи” пише на баджа, закрепен за едрия бюст. Май
всички сервитьорки се наричат “Пепи”. Сметанова ро-
зичка цъфти върху снежната глазура, с две черешки по
средата, като очичики на канарче. Клошарката изпада
във възторг. Разперва двете си костеливи ръце, замижава
и стоварва дланта си върху тортата.
- Спунг! Не мислиш ли, че тортата каза “Спунг!”.
Тази дума аз я измислих – заоблизва с наслада дланта
си. После насочва оцапана ръка към лицето ми и
предлага - Искаш ли?
Изпускам гъст облак пушек – като локомотив, като
видение, като моравата сянка на тази нощ.
Затракват едри капки по тротоара. На малки струйки
водите се стичат по витрината. Но те си знаят посоката
– само надолу – към тротоара, към тръбите на града,
към отходния канал, от там към морето, Голямото море,
пречистени чрез тинята, чрез пясъка, който е другата
дума за “много”.
- Е, аз ще тръгвам. Конят ми ще се измокри навън.
Ела ми някога на гости! – махва с ръка тя и чевръсто
забравя да си плати сметката.
Гледам гърба и краката ù – обути в дълги шарени
чорапи и по детски припряни. Изнизва се от вратата и се
появява на мокрото стъкло – вече черно-бяла. Вкарва
двата си пръста в устата и изсвирва силно и пронизи-
телно. Като локомотив, като момче на футболен мач,
като Голям кораб, отплуващ в Голямото море.
Приглушено в локвите цопат копита. Бял кон, като бяло
видение се спира до нея. Тя скоква чевръсто на гърба
му. Без седло, без юзда, без да зная къде отива. Една
маймунка притичва отнякъде, облечена в мокри и
смешни дрехи и застава на рамото ù. Конят започва да
крачи бавно и тържествено нанякъде...
- Пепи! – отдавна е време да си платя сметката.
...
- Хайде стига, имам си проблеми. Един лев стига ли
ти?
Поглежда учудено, сякаш се опитвам да я дръпна за
плитките.
- А на теб един лев стига ли ти? Какво можеш да
имаш за един лев?
- Слушай, ще ти дам 10 лева, но ме остави! – вече
твърдо съжалявам за случайността.
- За 10 лева можеш да си купиш 8 ябълки, ама големи.
16 мандарини, 20 пакетчета семки, 32 вафли или можеш
да храниш канарчето си половин година.
Онемявам.
- Да – или 4 пакета цигари. – горчиво преценявам, че
това ще е последната ми реплика.
- А защо трябва да си купуваш толкова много плодове,
когато растат в градината извън града?
Наистина, защо ли?
- А на какво обичаш да играеш? – вече не се учудвам
на нейните въпроси, уморен съм и зная, че не мога да я
изгоня.
Хм... играя си на шикалки с моята биография.
- А играл ли си някога на “Прави като Йон”?
Да, играх на “Прави като Симеон”.
- Ходил ли си на пътешествие? – продължава да ме
засипва с въпросите си, като че ли не се интересува дали
ù отговарям.
Разбира се. Редовно. До близкия ДАП, до далечния
ДАП. Това са острови, които скоро бяха открити. Екзо-
тични и с неясни археологически забележителности.
Някои от тях от утрешния ден.
- Виждал ли си морето?
Да, морето. Редовно пътешествам и до него. Само
че все го няма. Закрили са го с черен креп.
- Колко е голяма твоята къща?
Около деветдесет квадрата. Търсих нещо по-малко,
защото наемите скочиха.
- А можеш ли да събереш в нея всички свои приятели?
Приятели ли? Аз имам много приятели. Примерно
Учителя... Не, той няма да дойде. Не обича жена ми.
Още оттогава, когато се ожених и напуснах
“Каюткомпанията”. Може би ... не, той е саможив. Мони
– абсурд. Те, някои, заминаха...
Сервитьорката донася чиния с огромно парче торта.
“Пепи” пише на баджа, закрепен за едрия бюст. Май
всички сервитьорки се наричат “Пепи”. Сметанова ро-
зичка цъфти върху снежната глазура, с две черешки по
средата, като очичики на канарче. Клошарката изпада
във възторг. Разперва двете си костеливи ръце, замижава
и стоварва дланта си върху тортата.
- Спунг! Не мислиш ли, че тортата каза “Спунг!”.
Тази дума аз я измислих – заоблизва с наслада дланта
си. После насочва оцапана ръка към лицето ми и
предлага - Искаш ли?
Изпускам гъст облак пушек – като локомотив, като
видение, като моравата сянка на тази нощ.
Затракват едри капки по тротоара. На малки струйки
водите се стичат по витрината. Но те си знаят посоката
– само надолу – към тротоара, към тръбите на града,
към отходния канал, от там към морето, Голямото море,
пречистени чрез тинята, чрез пясъка, който е другата
дума за “много”.
- Е, аз ще тръгвам. Конят ми ще се измокри навън.
Ела ми някога на гости! – махва с ръка тя и чевръсто
забравя да си плати сметката.
Гледам гърба и краката ù – обути в дълги шарени
чорапи и по детски припряни. Изнизва се от вратата и се
появява на мокрото стъкло – вече черно-бяла. Вкарва
двата си пръста в устата и изсвирва силно и пронизи-
телно. Като локомотив, като момче на футболен мач,
като Голям кораб, отплуващ в Голямото море.
Приглушено в локвите цопат копита. Бял кон, като бяло
видение се спира до нея. Тя скоква чевръсто на гърба
му. Без седло, без юзда, без да зная къде отива. Една
маймунка притичва отнякъде, облечена в мокри и
смешни дрехи и застава на рамото ù. Конят започва да
крачи бавно и тържествено нанякъде...
- Пепи! – отдавна е време да си платя сметката.
...