така отдавна във Созопол
когато времето въобще не бързаше
когато слънцето отглеждаше смокини
по-сладки и от шоколада „Крава”
когато бира имаше в Харманите
и Жоро Минчев пееше за тишина
когато паркингите бяха олесели
вълните на морето бяха зайчета
когато всяка хрисима хазяйка
във двора под асмата цаца пържеше
и даваше по рибка на децата
навъртащи се там със шнорхел и по джапанки
така отдавна във Созопол
обядвахме във стола (трета смяна
отдясно на Славянка до пазара)
чорбата рибна, мусака и грис-халва
а после уморени по наклонената улица
се качвахме със мазни погледи
и въздухът лъщеше кат гледжосан
и беше толкоз тихо, маранясало
че чуваха се гласове на рибите
на път към празната квартира на „Крайморска”
със хладните чаршафи скърцащи от пясъка
режим - водата бяха спрели
нагоре
нагоре запъхтян камион се давеше
с ония клатещи се пръчки върху бронята
напомнящи му колко е широк
когато се промушваше през тясното
камионът на Булгарплод носи ябълки
и вдигна кълбеста пушилка през тръбата си
тогава на асфалта падна златна ябълка
катурна се по стръмното надолу
търкаляше се диво като гламава
надолу се въртеше устремена
докато скри се от очите ни невярващи
търкаляше се
все надолу
татко – отскубнах си ръката аз от неговата
затичах се надолу да я гоня
и му посочих странното явление
приело цялата чудатост на деня
пропило с тайнство детската амбиция
дали ще спре да се търкаля тази ябълка
попитах със желанието да не спира никога
никога
отдавна каня се да ида във Созопол
ще търся ябълката в някоя канавка
и иска ми се още да я има
и ще ми се отдавна да е спряла